Предмет на политическата антропология

Програма по политическа антропология 

 

Съдържание:

  1. УВОД

 

Предмет на полтическата антропология – генезис на концепцията за политическата култура; класификация на дефинициите (антропологична, семантична, етнографска, социологическа, функционална, традиционна).

Политическата антропология и близките до нея науки – социална и културна антропология, политология, лингвистика, семантика, психология, социология, история.

Извори на политическата антропология – теренни, архивни, езикови свидетелства, историко-философска литература.

Понятиен апарат – култура, традиция, иновации, светоглед, идеология, политика, общество, историко-етнографска област, етнополитическа общност, политическа система.

Методи на политикоантроположката наука – методи на събиране на материали; методи за изследване чрез своеобразно сливане на трите основни съвременни интелектуални течения (емпирично изследване в специалната психология, психоантропология, европейска социология).

Школи в политическата антропология – еволюционизъм, дифузионизъм; социологическа; на американската психологическа антропология; английски структурен функционализъм; френски структурализъм; културна екология; марксистка.

 

2. ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ, ЗАКОНИ, ЯВЛЕНИЯ

 

Теории за еволюцията на обществото. Основни типологии – марксистка и американска.

Примитивна и традиционна политическа културология.

Социални форми и институти – кръвородствени групи (род, семейство, родова група) и териториални (махала, село, град, общини, държава).

Етнополитически общности – племе, народ, нация, федерация, човечество.

Природна среда и култура.

Традиционни политически форми – нормативни законодателни, изпълнителни.

Формиране и развитие на политическата култура – на масите (рационални знания, народна митология, народна вяра); на политическия елит (овладяване на политическия процес, механизми на власт, управление, политически борби).

Индивид и общество – гражданин и избирател; партия и държава; механизми за създаване на политическа култура на индивида в доиндустриалните и в съвременните общества.

Същност на политическата култура – модели на организация (познавателни, емоционални и ценностни).

Структура на политическата култура – политически знания и ценности; политически норми и традиции; политически институции; образци на политическо поведение; процес на овладяване на политическата култура.

Механизми на политическо въздействие – власт, сила, населие, манипулации, влияние, сутестия, създаване и решаване на конфликти, символи, модели на догматичен светоглед и на полярно мислене.

Методи за разпознаване на лидерството – емпирична теория; теория на ситуационализма; теория за определящата роля на последователите; релационна теория; ролева теория.

 

 

III. РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА АНТРОПОЛОГИЯ И ПОЛИТОЛОГИЯ

 

Формиране и развитие на българската политическа култура – езическа и християнска; народна и аристократична.

Социални форми и институти – кръвнородствени и териториални. Етнополитическа общност.

Традиционна нормативна система – обичайно право и народен светоглед.

Социално-психологически типове.

Българската политическа култура след Освобождението.

Българската политическа култура след Втората световна война. 

 

 

 Използвана литература:

 

„АВС на етнологията“, об., съставен от Ив. Георгиева, С.1922

„Етнография на човека и обществото“, С. 1988

„Българска народна митология“ от Ив. Геогриева, С. 1981

Хр. Вакарелски „Етнография на България“, С. 1977

Ст. Генчев „Народна култура и етнография“, С. 1981

Н. Генчев „Социално-психологически типове в българската история“, С. 1987

Ив. Хаджийски „Бит и душевност на българина“, С.

Чебоксаров. Н. П., Чебоксарова П. И. „Народи, раси, култури“. С, 1981

Л. Уайт „Наука за културата“, С. 1983

Клод Леви Строс „Структурная антропология“, М. 1983

Барт „Въображение на знака“, С. 1991

Б. Ф. Поршнев „За началото на човешката история“, С. 1981

К. Маркс „Форми предшествали капиталистическото производство“, т. 5, съб. съч. С, 1978

Ф. Енгелс „Произход на частната собственост и държавата“, т. 6, съб. съч. С, 1978

 

 

  1. Раздел – Увод

 

  1. Политическата антропология като наука. Предмет на политическата антропология

 

Политическата антропология, определана в най-общ план е наука, която се занимава с изучаването на различните политически култури, създавани от реални човешки общества, но така, че сравнявайки ги, да разбере общите черти, разлики и характерни особености. За да ги систематизира и обяснява механизмите и процесите на взаимоотношенията в политическата дейност. За да извежда социално-политическите ценности и норми на различните човешки общества. В търсенето на смисъла на политическите човешки организации да внася познания, с които да се съхраняват и възпроизвеждат политически институции. Най-после да успява с по-пълно овладяване и предсказване на политикочовешките явления. Най-общо казано политическата антропология се занимава с културата на политическия живот, за да помага на хората по-лесно да се разбират.

 

Политическата антропология е свързващото звено между политика и култура на човека и на групите. Нейните теоретични извори се откриват в миналия век, когато се оформя културната антпология от Е. Б. Тайлър, Ж. Лъбок и Л. Х. Морган. Ако приемем културата като съвкупност от обществено предавани от хората поведения, изкуства, убеждения, институции и всички други продукти на човешка дейност и духовни характеристики на едно съобщество, то конкретното нейно визиране би следвало да търсим в исторически определена степен в развитието на начините на организация на живота и дейността на определени действия и да се оперира с обективирани форми, както и самите тези форми. Или както е синтезирал Хегел „Овладявайки културата, човек преодолява своята субективност.“. В посока на ръзсъжзенията около човешката дейност неизбежно се стига до Марксовата идея за ключовото явление при човешкия труд, изразено в подчиняването на волята на работещия на определена съзнателна цел като на закон. И именно оттук ако тръгнат анторополозите, с един задълбочен психофизиологичен анализ, твърди В. Поршнев, то те биха решили своя основен въпрос за произхода на човешката психика, които се преотстъпвали на археолозите.

 

Докато антропогенезисът е древен и хипотетичен, то генезисът на политическата антропология е отскорошен и позитивен. Началото на съвременните изследвания се отнасят към 50-те години на XX в. Една от базисните концепции е тази на М. Вебер в социологията на политическите отношения и най-вече на неговата теория за властта – легална, традиционна и харизматична. Други популярни класици са авторите от САЩ (Г. Алмънд, С. Верба, Г. Пауел, Л. Пай, Р. Такър); от Англия (А. Каванах, С. Уайт), от Полша (Сл. Кшемен-Ояк, Е. Вятр), от Русия (Л. Коган, Н. Кейзеров, А. Уледов, В. Давидович) и Проданов от българските политолози.

 

Терминът е оформен през 1953 г. от Г. Алмънд и Г. Пауел. Според Алмънд генезисът за концепцията за политическа антропология е резултат от своеобразното сливане на три интелектуални течения през средата на нашия век. А именно – на социалната психоантропология (Фройд, Малиновски и Бенедикт); на европейската социология (Вебер, Парето и Дюркхайм) и на емпиричните изследвания в областта на социалната психологи (напр. Каванах). И посочва три централни въпроса около които се обединяват, за да се роди поредната наука – изследване на условията за устойчива демокрация, идентифициране на ролята на социално-икономическите фактори и търсене на зависимостта между достигнатото равнище на културата и стабилността на политическите институции. Границите, в които Алмънд и Пауел дефинират политическата антропология не са еднозначни. Първо – политическата култура се дефинира в реалация с политическата система „особен модел на ориентация към политическите обекти, в които политическата система е внедрена“. Второ, те определят политическата култура чрез три равнища на ориентация – познавателни, емоционални и оценъчни. И трето, те разглеждат политическата култура като основа на политическите действия.

 

Бурлацки завъртва своята концепция около политическата активност на дадено общество. Според Лесли за равнището на политическа култура се съди от степента, в която се спазват правилата на политическата игра. Л. Пай разграничава политическата култура на елита от политическата култура на масите. Докато Е. Вятр веднъж разглежда политическата култура като позиции, ценности и образци, които засягат взаимоотношенията между гражданите и властта.

 

Колкото и разностранни походи за анализ и дефиниране на предмета на политическата антропология да правят различните автори, има и общо концептуално виждане помежду им, което ги обединява в единна наука. А именно – основните обекти на изселдване, систематизирани около позициите на личността и социалните групи по отношение на политическите явления и раждането на политическите явления от позициите на социалните групи и личността.

 

Автор: Н. Стойчева