За някои митове от Стария Завет

Новият Завет е завет на състраданието, любовта, красотата, поетиката. Той целият е поезия – но не поезията на Корана или поезията на древните вавилонски, и източни епоси, не и поезията на средновековните араби и индийци, това е поезия на най-съкровеното и чистото. В Новия завет виждаме (за първи път) появата на една личност – Иисус Христос – проявлението на Бога, която идва, за да преобърне изцяло устоите на стария ред и да въдвори нравствените устои на един нов, по-човечен свят. В този смисъл на думата, Христос, погледнат от неговия човешки образ, се явява борец за справедливост, първият утопист и дори смеем да твърдим, първият революционер. Колкото и да се мъдри и ерудирани античните философи и оратори, живели преди Него, нито един от тях не се отказва от материалните блага и не проповядва общочовешко равенство, дори и древногръцкият философ-хедонист Епикур, който допуска в своята школа „Градината“ жени и роби. Ако сравним Христос с по-късните пророци, теолози, светци и учители, явната разлика веднага изниква – всички те като човеци, грешат и бъркат, не постигнали пълното познание, докато Синът Божи е цялостен в своята премъдрост, съвършен. Буда, Конфуций и Мохамед са безспорно велики учители, но те са обикновени хора. Никое божество,  никой пророк или учител, не е слязъл между хората, за да жертва живота си за всеобщото изкупление освен Него. Ако хилядите борци са умирали мъченически за дадена кауза, то тук става дума за самия Бог, отдал себе си за цялото човечество – минало, настояще и бъдеще, без изключение. Това говори за всеобхватната любов на Твореца, към създаденото от Него. Бог е всеопрощаващ, състрадателен, жалостив.

Но съвсем не е представен такъв Богът в Стария Завет. И тук изниква едно съществено важно и страннно противоречие, подтикващо ни да си зададем пак и пак въпроса: не са ли различни двата Бога – Яхве и Отецът на Христос? Докато Отецът в Новия Завет е състрадателен, милостив, и то дотолкова, че жертва собствения си Син; Неговата воля не е представена чрез пряка реч от първо лице, а е притворена в ипостаса на Бога-Син, едно от проявленията на Бога-Отец, то първият е отмъстителен, назидателен, закрилник на насилници и крадци, жесток и садистичен, на моменти сам противоречащ си, бог-шовинист; един Бог, въплътен в човешки разум, разсъждаващ чисто по човешки, а не толкова иманентен или трансцедентален – едва ли не оставаме с впечатлението, че Бог е някакъв кукловод, скрит в небeто, откъдето, грубо казано, раздава команди и присъди. Това, което  най-силно прави впечатление във Вехтия завет на еврейския народ, са страниците, изпълнени с алогизми, досадни нравоучения, нямащи нищо общо с истинската нравственост, с безкрайнитe изброявания, битовизми и дори профанизъм; от редовете ни се разкриват алчност, отявлена жестокост и извращения (Авраам принуждава жена си Сара да проституира; братята на Йосиф го продават на търговци, и др.),  изискване на сляпо подчинение, императивен тон, оправдание на насилията (един от синовете Давидови изнасилва сестра си Тамара; Бог “наказва” eгиптяните по различни начини; Йов бива подложен на крайно тежки изпитания, а пророк Йона съжалява, че не е изтребил ниневийци). В действителност, Стария Завет не е нищо повече, от една митология (включваща в себе си вавилонски и египетски предания), или по-скоро история, проследяваща развитието на еврейския народ. Тук нравствените закони са заменени от чисто религиозни и практично-битовистични. Може да се каже, че тази книга играе първостепенна роля във сформирането на народностно съзнание на древните евреи. Старият Завет е  донякъде епос, донякъде сбор от приказки, донякъде генеалогия, и представлява за юдеите това, което е „Илиада“ за гърците, „Витязът в тигрова кожа“ за грузинците, „Ведите“ и „Махабхарата“ и „Рамаяна“ за индусите, „Хиляда и една нощ“ за арабите, скандинавските саги и Епосът за Крал Артур.

Една част от описаните събития са действителни и представляват опорен пункт за историографи и археолози. Други носят изцяло митологичен характер и водят началото си от устните традиции на съседните народи, но пречупени през призмата на древноеврейския светоглед.

 

***

Старият Завет съдържа 39 книги, като 24 от тях са заимствани от еврейския Танах. Танахът се състои от Тора, книга на пророците и писания. Освен това Старият Завет включва и преработени части от т. нар. Жречески кодекс и т. нар. Яхвинстки кодекс, като ги съчетава. Към Завета, също така, са включени египетски и вавилонски текстове, както и митове и легенди от различните народи в региона. Нуждата от Свето писание възниква след т. нар. „Вавилонски плен“, когато Храмът (Соломоновият храм) на евреите е разрушен от вавилонците. По този начин, за да се обединят религиозно, евреите записват схващанията си за света и Бог и историята на народа си.

 

Няма да се стремим към максимално точно предаване на  Стария Завет, нито пък тяхното анализиране от богословска гледна точка, колкото към свързването на староеврейските митове с митове, вярвания и легенди на други народи и култури. Основно ще се спрем върху  легендата за Сътворението и Всемирния потоп, но ще бъдат разгледани бегло и други моменти от Стария Завет. Няма да се спираме толкова върху самите библейски текстове, колкото върху техния митологичен смисъл. За тази цел е необходимо да разгледаме няколко интересни въпроса, сред които и този за действителното съществуване на Потоп, както и ще споменем този за достоверността на робството на евреите в Египет.

 

Тъй като Старият и Новият Завет представляват своеобразна история на евреите, а също така разкриват и тяхната космогония, ще се спрем за малко и върху някои моменти, свързани с хронологическото развитие на тази не толкова етническа, колкото религиозна общност. Първите еврейски (израелски) племена на територията на Палестина са хабиру. Юдеите пък се заселват на запад от Мъртво море. Евреите (наричани още „йедуим“ на иврит и „иден“ на езика идиш), са семитски племена, изповядващи юдаизъм (или още мойсейство). Разбира се тук възникват два въпроса, а именно от къде са произлезли евреите и коя всъщност е тяхната прародина. Според юдейските схващания Сътворението е определено с точна година 3760 ВС, като имаме предвид обаче, че както и останалите семити, евреите също използват т. нар. лунен календар, за разлика от християните, които се водят по слънчевия. Съществуват няколко по-значителни дати, свързани с най-древната и донякъде митологизирана история на евреите. През 1700 ВС Авраам от рода Сима, прародител на израилтяни и араби, напуска Месопотамия, заедно с евреите, търсейки обетованата земя и достига до Египет. През 1300 ВС религиозният водач Мойсей извежда поробения в Египет еврейски народ.

През ХI ВС се заселват във Филистимия, където овчарят Давид обединява евреите и става цар в периода 1010-970 ВС. Обединеното царство, териториално разпределено между 12-сетте племена (израилеви рода) съществува от 1050 до 920 ВС. През 970-930 ВС управлява сина на цар Давид – цар Соломон. През 930 ВС царството се разделя на две части: царство Израел на север и царство Юдея на юг. От 922 до 568 ВС Йерусалим е столица на Юдейското царство. През 598 ВС вавилонският цар Навуходоносор обсажда Йерусалим, който пада. Юдейският цар Йехония е отведен в плен, а на негово място като васал е поставен Седекия. През 487 ВС, жителите на града са откарани като пленници във Вавилон – т. нар. Вавилонски плен. В 722 г BC асирийците завладяват Северното царство, а в 585 г ВС, Южното царство попада под ударите на Вавилон.  Заради тези събития, голяма част от евреите са принудени да се разселят в Египет, Сирия и Месопотамия. През 63 г ВС  Юдея, подобно на останалите държави в Близкия Изток, е завладяна от Римската империя и е превърната в една от източните й провинции, под наименованието Provincia Iudea. През 34-47 г ВС юдейският цар Ирод Велики става и римски проконсул, титла носена от управителите на провинцията (Григориев, Вл. 1995). Ще трябва да спрем дотук, тъй като навлизаме в една друга тема, свързана със събитията от Новия Завет и по-този начин ще излезем извън рамките на темата.

Mills и Bullard дават периодите на сирийско-палестниската археология, във връзка със старозаветната еврейска археология и история:

Neolithic period: c. 8500–4300 BC

Chalcolithic period: 4300–3300 BC

Bronze age: 3300-1200 BC

Iron Age: 1200-586 BC

Babylonian period: 586-539 BC

Persian period: 539-332 BC

Hellenistic period = 332-63 BC

Roman period: 63 BC-324 AD  (W. Mills, E. McKnight, R. Bullard 1990).

Така през предкерамичния неолит, Близо до Мъртво море, в земите на дн. Палестина, възниква град Йерихон, който е един от най-старите градове от периода Предкерамичен неолит А (между IX-VIII хил. ВС). Той е част от т. нар. Натуфийска култура, на границата на мезолита и ранния неолит. От втория етап на Средния бронз до Римския период се развиват част от събитията в Стария Завет. Вторият етап на Средната бронзова епоха II А (2000-1800/1750 ВС) е свързан с Авраам и Завета, който той сключва с Бог. През Късен бронз II A-B (1400-1200 BC) живее пророкът Мойсей, и по-точно през втората половина на XIII в., по времето на египетския фараон Рамзес II. През втория етап на желязната епоха IB (1159-1000 BC), около 1010 ВС, управлява цар Давид, а около 970-931 ВС управлява цар Соломон. Ок. 1000 ВС столица на Израел става Иерусалим. През четвъртия  етап II B (925-720 ВС) Израелското царство се разделя на две по-малки. През 587/6 вавилонският цар Навуходоносор разрушава Йерусалим и опожарява Първият Соломонов храм. През Персийския период (539-332 ВС) e осветен Вторият Соломонов храм. Следващият период е елинистическият (332-63 ВС). Той обхваща не само историята на Близкия Изток, но и този на съседните региони. По него време, след завоеванията на македонския цар Александър III на изток, в Близкия Изток и Мала Азия се разпространява елинистическата култура. През 63 ВС римският пълководец Помпей завладява Юдея и с това започва Римският период, който тук продължава до 324 г. сл. Хр.

За да разкрием юдейските представи за битието и небитието, е най-добре да се обърнем към Стария Завет. Чрез неговото тълкуване най-лесно можем да достигнем да връзката му с представителите на другите култури.

 

Митовете за Сътворенито, създаването на човека и грехопадението

 

Според глава 1 от кн. Битие Бог сътворява небето и земята, която е покрита с вода. Шумерският мит за сътворението разказва, че първоначално е съществувала водата, а след това богинята прародителка създала Ан (небето) и Ки (земята). Вавилонците са смятали, че най-напред е съществува само водният свят, както и божествата Апсу (богът на сладките води) и неговата съпруга Тимат, богинята на солените води. От египетската митология разбираме, че първоначално е съществувал само предвечния океан Нут. Както виждаме, и според четирите мита, първоначално съществува водата. След като създава небето и земята, Бог създава светлината, като противовес на тъмнината. Това не е светлината, излъчвана от слънцето, а духовната светлина, тъй като светилата на небесната твърд са създадени на третия ден от Сътворението. Самият Творец извършва Сътворението за шест дни, а на седмия си почива. Всичко се извършва логически последователно, напълно съобразено с природния ред на нещата (с изключение на създаването на светилата, което непредхожда създаването на Земята, тъй като  древните хора са смятали, че центърът е земята, а около нея се върти слънцето): най-напред са сътворени растенията, след това влечугите, произлизащи от водата, както и птиците; най-накрая Господ създава и останалите животни. Научно доказано е, че животът е произлязъл от водна среда, и че първоначално възникват влечугите.

Сътворението на човека е последно и представлява най-съвършената форма от всички създания, тъй като хората са създадени по образ Божи образ и подобие. Интересното в случая е, че Бог казва на първите хора: „Плодете се и се множете“ (Битие 1:21), а в същото време им забранява да ядат от Дървото на познанието (Битие 2:17). Но да се върнем по-назад. Бог създава първия човек от пръст и вдъхва в лицето му дихание за живот. Не е случайно името на този първи човек – Адам, което в превод означава човек. Думата поразително се доближава до „адама“ – „земя“. Подобен мит за създаването на човека се среща и в древногръцката митология, където титанът Прометей извайва първите хора от глина. В месопотамските легенди човекът е създаден от кръвта, изтекла от разтворените вени на бог Кингу. Според древногръцкия вариант на тази легенда, богът Бел, отрязал главата си, а другите богове събрали кръвта, смесили я с глина и създали хората. Ясно е, че във всички легенди именно Бог създава човека и му вдъхва живот. Докато човекът спи, Бог изважда едното му ребро и създава от него жената. Това е Ева (букв. „живот“).

Не бихме могли да оприличим юдео-християнството на който и да е бил култ, но ако трябва да направим паралел с древните езически вярвания, най-точното определение би било соларен култ. Соларен, защото Бог е светлина и в него няма никаква тъмнина, и защото създава човека от пръст. Създаването на човека от земята, напомня на култа към Великата богиня-майка (земята), който основно е разпространен през неолита (границите на тази епоха в Близкия Изток е началото на IX-IV в. BC). Керамичните изображения на тази богиня са характеризират със стеатопигия – подчертаване на части от тялото, свързани с бременността и раждането. Соларен е култът към Великата богиня-майка при траките (Котито, Кибела, Хестия), която самозачева Слънцето. Най-общо казано, схващането, че човекът произлиза от земята, е древна и се среща при много народи.

Още Джеймс Фрейзър забелязва, че между първа и втора глава в кн. Битие има съществено разминаване. В първа глава се споменава, че Бог създал животинския и растителен свят, сетне мъжа, а накрая – жената. Изведнъж, във втора глава, се оказва, че първо е сътворен мъжът, след това – всички земни твари, и чак след тях бива сътворена жената, в качеството на помощник и другар на мъжа. Известният антрополог изтъква, че първа глава е препис на Жреческия кодекс, докато втора глава е извадка от Яхвисткия кодекс, писан столетия по – късно. Тук Фрейзър си задава въпроса: яхвисткият автор не принизява ли жената, поставяйки я след животните; и изобщо, митът за създаването на Ева от реброто на мъжа й не говори ли за крайно оскърбително отношение? Фрейзър дава отговора, който му се струва най-удачен: изглежда, че яхвисткият автор е бил женомразец  – и с това обяснява разликата в двете описания.

Адам и Ева живеят в Едем, чието значение се приближава до думата „наслаждение“ (Едемска градина, Рай, Райска градина). Това е днешната низина между реките Тигър и Ефрат. Древните гърци са наричали тази плодородна низина Месопотамия, тоест Междуречие („потамос“ – „река“). Това е територията от Кавказ до Елам (Иран). Двете реки извират от Арменските планини и текат в Югозападна Азия. В Стария завет пише, че през Едем минава една река с четири ръкава – р. Фисон (ок. Хавилската земя), р. Гихон (Геон, ок. земята Куш, Месопотамия), р. Хидекел (Тигър) и р. Ефрат. Тук възниква въпросът Едем на земята ли се намира или в небесния Рай. Под думата рай християните разбират Царството Небесно, което ще наследят праведниците след смъртта си. Трябва ли да разбираме тогава, че след като Адам и Ева са били изгонени от Едем, той е престанал да съществува в географски план, или това е по-скоро метафора, казваща ни, че човекът е далеко от Небесното царство не само физически, но  и духовно? Не трябва да се приема буквално, че след прокудата на първите хора, Раят се е преместил в Небето; това е по-скоро метафизично понятие.

Градината изразява благоденствието, но това не бива да ни учудва, тъй като този начин на мислене е характерен за народите от Близкия Изток. На човека е даден пълен достъп до всички части на тази градина, с изключение на Дървото на познанието на добро и зло и Дървото на живота. Тази забрана не е дадена просто така – щом вкусят от плодовете на Дървото на познанието, хората ще станат смъртни. Но човекът не е съвършен и греши. Да вкуси от забранения плод, подтиква първите хора змията. В глава 3 от кн. Битие пише, че змията е най-хитрата от всички полски зверове. Култът към змията е бил разпространен в Близкия Изток и Северозападна Африка. За номадите йезиди в Ирак змията е била разпространител както на доброто, така и на злото. Култът към това влечуго е бил най-силен в Египет – змията при египтяните е символ на мъдростта. Обикновено, короните на Долен и Горен Египет, са изобразявани като носени от змии.

След като биват изгонени от Рая, на Адам и Ева им се раждат деца – Каин и Авел. Каин е земеделец, а Авел пастир на овце. Каин убива Авел, тъй като Господ поглежда благосклонни на даровете на Авел, а не на тези на Каин. Господ наказва последния да стане изгнаник. От третия син на Адам и Ева, Сит, се раждат деца. Потомък на Сит е и Ной – единственият човек, оцелял, заедно със семейството си от Всемирния потоп.

 

Митът за Всемирния потоп

 

Потопът не е мит, а реално съществувало събитие в праисторията. Има данни за „Потоп“ дори и в Северна Америка, за което свидетелстват и легендите на индианските племена от региона. Става въпрос за ледник, който се изтегля от юг на север през 8,2 хилядолетия BP. При неговото изтегляне милиони тонове вода се изливат от езерото Агасиз в Атлантическия океан. Митове за наводнения се срещат в Египет, Шумер, Индия и Крито-Минойската култура. Въпросът дали в легендата за библейския Потоп стои реално събитие, е задаван от много изследователи. На границата на ранен и среден холоцен в Черно море, което тогава е било сладководно езеро, през Босфора нахлуват средиземноморски води. Бреговете на западния и южния бряг са залети. Тази промяна е станала най-вероятно през 7,2 хилядолетия BP или през 8,4 хилядолетия BP. Според друга хипотеза, заливането на бреговете не е станало отведнъж, а постепенно. Възможно е в Стария Завет да се визира именно това събитие, тъй като кораба на Ной минава край пл. Арарат в Кавказ – планина, която се намира относително близо до Черно море. Съществува и вариант, според който Потопът да се е случил в Близкия Изток. На първо място реките Тигър и Ефрат не се разливат сезонно, както е характерно за р. Нил в Египет и едно тяхно неочаквано разливане може да е довело до появата на подобна легенда. И второ, съществува сведение, че месопотамският град Ур е бил наводнен в древността.

Най-близко до преданието за Всемирния потоп в Библията е вавилонското, което всъщност е преразказ на шумерския мит. Асирийският цар Ашурбанипал, управлявал през VII в. пр. Хр. създал библиотека, състояща се от глинени плочки с текст от клинообразно писмо. Археологът Остин Хенри Лейърд открива на хълма Куюнджик глинени плочки, върху които е записан епосът за Гилгамеш. Малко по-късно, един друг археолог, открива останалата част от плочките, на които е записан епосът. Последният е написан върху 12 глинени плочки, като единадесетата разказва за Всемирния потоп.

Героят на поемата, Гилгамеш загубва своя най-скъп приятел. Разтревожен героят тръгва да търси своя праотец Утнапищи. Гилгамеш пита мъдреца как да достигне безсмъртието, но онзи му отговаря, че това е невъзможно. Тогава героят на епоса задава въпроса как самия Утнапищи е избегнал всеобщата участ. Тогава мъдрецът му разказва историята за Всемирния потоп.

Според вавилонското предание, боговете пожелават да отприщят потопа. Бог Нинигику-Еа издава на колибите тяхната воля и дава заповед на Утнапищи да построи кораб с четири ъгъла и ширина, равна на дължината. Утнапищи построява кораба за няколко дена и го напълва със сребро и злато и с всички живи семена, които имал. Качил на него семейството си, прислугата, добитъка и дивите зверове. Тогава богът-слънце Шамаш казва на Утнапищи да засмоли вратите на кораба, тъй като ще рукне порой от пшеница. Шест дни и седем  нощи беснеел Южния вятър. Потопът се е разнeсъл из цялата земя. На седмото утро бурята затихва. Утнапищи закотва своя кораб в планината Ницир за шест дена. На седмия ден пуска гълъб навън, но гълъбът не намерил суша, на която да кацне и скоро се върнал. Изнася лястовица, но и тя скоро се връща. После пуска врана, но тя разбрала, че водата спада, не се върнала. Така Утнипищи и оцелелите хора излизат от кораба и запалват жертвен огън, чийто аромат усещат боговете. Щом пристига бог Еллил и вижда кораба на планинското било, се разярява и казва, че никой човек не е трябвало да остане жив. Тогава Еа се обръща към Еллил- героя и го осъжда за това, че е отприщил потопа без да отсъди вината само на виновните. Еллил влиза в кораба, хваща Утнапищи за ръката и го извежда навън. Богът благославя Утнапищи и жена му с думите: „До днес Утнапищи човек бе само. От днес Утнапищи и жена му до него да бъдат равни на нас боговете“.

Както забелязваме, легендата в Стария завет е твърде сходна на вавилонската. Но тя е предадена по „примитивно“ и опростено. В гл. 6 от кн. Битие се казва:  „…видя Господ (Бог), че развратът между човеците е голям (…). И разкая се  Господ, задето беше създал човека на земята…“(6:5-6). Това се явява причина Бог да  отсъди масово изтребление за хората, по същия начин, по който го прави бог Еллил. Естествено, тук също имаме един праведник, оцелял единствено от мащабния Потоп, но името му вече не е Утнапищи, а Ной (който по това време е на шестстотин години). В исляма Ной, чието име се преобразува като Нух, се смята за един от великите пророци. Бог избира Ной, нарежда му да изготви ковчег, където да прибере семейството си и по седем двойки от всяка земна твар. Ной си прави ковчег от гоферово дърво и го засмолява отвън и отвътре със смола. Ной, също като Утнипищи, влиза в кораба-ковчег с жена си, синовете си и техните съпруги. Четиридесет дена и нощи, през които се излива дъжд, загиват всички човеци и животни на земята.  Бог си спомня за Ной и на седемнадесетия ден от седмия месец ковчегът спира при планината Арарат, дн. Армения, за разлика от кораба на Утнапищи, който се закотва в планината Ницир. След като изтичат четиридесетте дена, Ной отваря прозореца на ковчега и пуска една врана, за да види дали е спаднало нивото на водата, която се връща; тогава Ной пуска един гълъб, който също не намира място за почивка. Ной изчаква да минат още седем дена и пак пуска гълъба, който се връща привечер с пресен лист от маслина в човката  си, което означава, че водата е спаднала от земята. Ной търпеливо изчаква още седем дена, пуска за пореден път гълъба, който вече не се завръща. Докато във вавилонското предание Утнапищи пуска гълъб, лястовица и врана, тук Ной пуска навън врана и после още три пъти гълъб. Очевидно лястовицата в Стария Завет е пропусната, но за това пък, гълъбът е пращан извън кораба три поредни пъти. След като водата по земята пресеква и Ной излиза със семейството си от ковчега, първият съгражда жертвеник на Бог, и принася от всеки чист добитък и от всяка чиста птица жертвоприношение. Господ усеща благоуханието и казва на Ной, че оттук насетне няма да проклина земята заради човеците. И сключва Бог с Ноя завет под формата на дъга (за първи път се появява дъгата изобщо). Според завета, Господ повече няма да изтребва всяка плът от потопни води. Тази част от легендата също се доближава до вавилонската. Там също се споменава, че Утнапищи запалва жертвен огън, който Еллил помирисва. В Битие, след сключването на завета, Господ изрично предупреждава Ной, че оттук насетне човек не бива да пролива кръвта на друг човек. В следващите пасажи са представени  тримата синове на Ной –  Сим, Хам и Йафет, както и синът на Хам, Ханаан, от които се разселва цялата Земята и от чиито деца произлизат всички раси и народи (поради това по-късно западносредиземноморските народи ще бъдат разделени на семитски и хамитски, като евреите и арабите спадат към първите). Тук ще трябва да се направи едно кратко отклонение.

Гръцкият мит за Потопа е  много сходен: Зевс решил да накаже хората за провиненията им, и им изпратил порой. По волята на боговете оцелели само праведният Девкалион, син на Прометей, и неговата съпруга Пира (дъщеря на Епиметей и Пандора; Девкалион и  Пира се явяват първи братовчеди). Прометей посъветвал сина си да построи ковчег, където да се приюти с жена си. Девет дни и нощи се носил корабът на Девкалион по морето, когато стигнал до върха на Парнас. Зевс изратил Хермес при Девкалион с поръчението да се узнае каква молба има последният. Девкалион помолил за следното: светът отново да се изпълни с човеци. Тогава Зевс заповядал на него и жена му да хвърлят камъни след себе си, без да се обръщат. От камъните, хвърлени от Девкалион, се появили мъже, а от камъните на Пирга – жени, и така земята отново се заселила. Тук виждаме съществена разлика с близкоизточните митове: хората не произлизат от родоначалник, а от нежива материя, т.е. камъни.

Китайското предание ни представя едно горе-долу сходна картинка: светът се наводнил от огромен порой от дъжд. От него се спасили единствено братчето и сестричето Фуси и Нюуа по желанието на Богът на Гръмотевиците, който ги дарил с тиква-кратунка, където двете деца да се скрият. Когато Потопът свършил, те излезли на сушата, и не след дълго, сестрата родила къс месо. Братът и сестрата разрязли къса месо на парченца, които разхвърляли по земята; от всяко парче се появил човек.

Децата на Ной – Сим, Хам и Иафет – са родоначалници на всички народи по света. Става въпрос за хората, които се възпроизвеждат след Потопа. Тогава, все още, те общуват и говорят на един език. В Стария Завет ни се казва, че тези потомци се заселили в Сенаарската земя, където започнали да струят кула, която ние познаваме като Вавилонската кула.

 

 

Легендата за Вавилонската кула и легендата за Йосиф

 

Етимологията на Вавилон (на вавилонски,babili евр. Babel בבל) произлиза от акадската дума Bab-lim и означава „ Божия врата“. По- късно думата е била погърчена, от където идва и терминът „Вавилон“. Евреите са го свързвали пренебрежително с „балал“, което означава „ разбърквам“.

В глава 11 от Стария Завет се разказва за Вавилонската кула. По цялата земя има един език. Хората се заселват в Сенаарската земя, където построяват град Вавилон и кула в него. Кулата символизира желанието на хората, които вече са се възгордели в желанието да достигнат Бога. За това  Бог решава да смеси езиците на хората, така че „един да не разбира езика на другиго“. Така  хората се разпръскват и спират да зидат кулата. Най-вероятно тази кула, в представите на древните юдеи, е била огромен, многоетажен зикурат. Зикуратът е шумерски храм, който има формата на масивна стъпаловидна пирамида, чиито стъпала представляват отделни етажи или тераси. Във Вавилон е известен едни друг храм – зикуратът на бог Мардук, който е построен в началото на VI в. пр. Хр. Този зикурат се нарича Етеменанки и някои изследователи смятат, че именно той е Вавилонската кула. Разбира се това е невъзможно, тъй като легендите за Вавилонската кула възникват поне хиляда години преди написването на Стария Завет, някъде през ранната бронзова епоха, около 3000 ВС.

В средновековните представи Вавилон става нарицателно име за хаос, поквара, за неподчинение към Бога. Това може да се проследи в медивиастичните писания и религиозни трудове. Вавилон е синоним на гордостта, проявена спрямо Твореца, понеже хората са пожелали да построят кула, с която да достигнат до Господа. В действителност, цялата история не цели нищо друго, освен древните юдеи да намерят обяснение за различията в езиково отношение между тогава съществуващите народи.

В глава 11 на Стария Завет е описано и родословното дърво на Авраам – един от старозаветните пророци, заедно с Исаак и Иаков. Етимологията на името е изведена от “abram” – баща и „hamon” – много: „баща на многото“. В Корана е споменат като Ибрахим. Авраам сключва Завет с Бога. Бог го призовава да напусне дома си в Харан (още майката на Авраам Тара се преселва от Ур в Харан) и да отиде в земята Ханаан (Обетована земя). „И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си, та иди в земята, която ще ти покажа”. Авраам излиза извън пределите на Вавилонската империя, но вместо да продължи към Ханаан, отива в Египет. Авраам има незаконен син от наложницата си Агар, Исмаел или Исмаил, както е познат в ислямската традиция. Исмаил и майка му са изгонени от Сара и заселени близо до дн. Медина. Арабите считат, че са наследници на Исмаил, заради което са наречени „ измаилтяни“. Интересен е моментът, когато Яхве поисква от Авраам да принесе като жертва сина си Исаак. В минутата, в която щял да го стори, е възпрян от Бог. Всъщност, този акт не представлява нищо повече от преодобраз на Новозаветната жертва на Сина Божи Иисус Христос. Вместо Исаак, Авраам заколва един овен. Тук можем да направим връзка с Агнеца Божии, т.е, отново с Иисус. И до ден днешен мюсюлманите честват този ден, наричайки го Куран Байрам, и колят кози или овце.

Друг един пророк е Яаков. Неговият единадесети син от съпругата му Рахил е Йосиф. Силната обич на бащата към сина поражда завист у останалите братя и те го продават на арабски търговци. Последните достигат до Египет и продават младия Йосиф като роб на египетския сановник Потифар. Фараонът сънува сън, който Йосиф, след като е повикан при него, разтълкува – седем гладни години очакват Египет и съседните страни. Историята за Йосиф намира някои сходни паралели в египетската приказка за двамата братя Бата и Инпу. Също като Бата, Йосиф е обвинен в сексуално насилие, и също като първия, младият евреин става царски приближен. Трябва да се има предвид, че както евреи, така и вавилонци, египтяни и всички останали народи в региона отдават огромно значение на  пророци, съновидения, личби и чудеса, което е залегнало и в митологиите им. След пророчеството на Йосиф, фараонът изпраща богати дарове на Яаков и го кани да се пресели в Египет заедно със семейството си. Така започва преселението на евреите в Египет. Тук по-късно израилтяните ще бъдат поробени, след което ще се роди Мойсей, който ще ги изведе от това робство и ще ги поведе към Обетованата земя.

 

Легендата за Мойсей

 

Историята за Мойсей е описана в книга „Изход“, Стар завет. Мойсей е религиозен водач, законодател и пророк на евреите, християните и мюсюлманите. На иврит името се произнася Моше, а мюсюлманите го наричат Муса (от угарит. М-ш-в, което означава „новородено дете“, или от егип. „мси“, което означава „раждам“). Мойсей е автор на Петокнижието, тоест на първите пет книги от Стария Завет. Той живее през XIII ВС, по време на управлението на египетския фараон Рамзес II. Роден е в Египет, когато евреите са под т. нар. египетско „робство“., т. е. когато са заселени в Египет.

Новороденият Мойсей е пуснат по реката в кош от майка си и сестра си. Те се опитват да го спасят, тъй като фараонът е заповядал всяко новородено момче от юдейски произход да бъде убивано. Фараонската дъщеря, която отива да се къпе на реката, съзира кошницата. Тогава сестрата на Мойсей пита фараоновата дъщеря да намери ли кърмачка за детето и вика майката, която става кърмачка на собствения си син. Митът за кошницата, в която е сложен Мойсей, намира сходство с мита за Озирис и Изида. Когато братът на Усир (Озирис), Сутех, го убива, поставя тялото му в ковчег и хвърля ковчега в р. Нил. Ковчегът доплавал до град Библос. Тялото на Усир попаднал в един храсталак, където поникнало гигантско дърво. Царят на тази страна заповядал да отсекат дървото и да направят от него колона в двореца му. Исет (Изида), която търсела съпруга си, се представила на царицата, предлагайки й да стане прислужничка и се грижила дълги години за царския син.

Когато Мойсей пораства вижда евреите, които се трудели непосилно и как един египтянин бие един евреин. Мойсей убива египтянина с камък и скрива трупа в пясъка. На другия ден съзира двама евреи, които му  казват, че са би свидетели на престъплението. Фараонът научил за това нещо, искал да погуби Мойсей. Така се наложило последният да избяга от фараона и да се спре в Мадиамската земя (източната страна на Елатския ръкав на Червено море, където се намира град Мадиам, на Арабския полуостров). Жени се за дъщерята на жреца Иотор, Сепфора. Тя зачева и ражда син, наречен Гирсом и друг син Елиезер.

След време египетския фараон умира и Бог чува стенанията на народа си от Египет и решава да се яви на Мойсей, като му казва да изведе евреите от Египет и да ги заведе в Ханаан. Както посочва, Зенон Кошидовски, цялото Петнокнижие, както и легендата за Мойсей, е съставено от алогизми, и не е нищо повече от съчетание от различни предания, като полския автор ни представя редица примери, на които сега няма да се спираме. Ще представим само един – що се отнася до къпината, която горяла, когато Яхве се явява за първи път на Мойсей. Става въпрос за храста „диптам“, срещащ се на Синайския полуостров, растение, изпускащо етирично масло, лесно запалимо при слънчева светлина. Мойсей, заедно с брат си Аарон отива при фараона. Те го молят да пусне израелевия народ, но фараонът отказва. Господ умишлено ожесточава сърцето на фараона срещу евреите. Тогава Мойсей казва на фараона чрез Бог, че ако фараонът не пусне израилевия народ, на египтяните ще се случат ужасни бедствия, както и става. Последното и най-тежко наказание, което Яхве изпраща на египтяните е смъртта на всички първородни младенци, начело с фараоновия син. След което Мойсей, предвождайки народа си преминава Червено, а според други източници – Папурово море (Ям Суф, дн. Суецки канал, където е имало разливи и мочурища). Египетската войска, заедно с фараона, тръгва след евреите, но Мойсей разделя морето на две с жезъла си, издавайки фараонските войски и спасявайки сънародниците си. Евреите четиредесет години странстват из пустинята.

Евреите стигат Синайската планина, където Яхве отново се появява на Мойсей и му дава скрижалите с десетте божи заповеди. Озовавайки се в Ханаан (дн. Палестина),  дванадесетте еврейски племена си разделят земята. За свой наследник Мойсей е определил Иисус Навин.

И нека завършим, поставяйки въпроса дали евреите са били под робство в Египет. За нас това не е вярно. От историята е известно, че евреите се присламчват към дадена империя или силна държава, надявайки се да живеят добре на нейн гръб. Ако евреите бяха роби в Египет, също така, това щеше да е известно от древноегипетските извори. Никъде, в никой извор не е споменат подобен факт. Най-вероятно евреите са били  принудени от властите да започнат да се трудят, както всички останали прослойки и етноси в държавата. Бил им е препречен пътят към „лесната печалба“, което ги принуждава – в исторически план – да бягат, за да намерят друго място, където ще могат да се препитават както досега. Това, което споменаваме, важи с пълна сила и за събитията около т.нар. „Вавилонски плен“.  Не е случайно, че именно в Стария Завет са преплетени легендите на народите от Близкия Изток и Египет – съчетанието на тези митове e резултат от странстванията на евреите.

 

                                                              ***

 

Разбира се не е възможно да търсим пълна историческа достоверност в Светото писание, и по-скоро в Стария Завет, особено що се касае до първите описани събития. Въпреки това, местата, споменати в Библията, са действителни. На пръв поглед изглежда, че старозаветното пространство е мистично и нереално, а споменатите страни и селища са описани с цел да се даде поне някаква конкретика. Тук ще се опитаме да изброим някои от по-забележителните градове от Стария Завет. Така например в долината на р. Тигър и Ефрат, където възниква Месопотамия – Шумер и Акад, а по-късно и Вавилонските царства – се намират споменатите в Библията градове Ур и Вавилон, разположен северозападно от Ур. Авраам минава през Ур, Харран, Ханаан (Филистимия, Обетованата земя), по крайбрежието на Средиземно море и достига до Египет (Северозападна Африка). След 400 години робство в Египет, Мойсей извежда евреите от Египет. Еврейският път към Обетованата земя започва най-масово от египетския град Питом. Продължава през градовете Мера, Елим, Макелот на Синайски полуостров, който свързва Африка с Азия. Червено море разделя Синайски полуостров от Египет, а от изток полуострова е свързан с Азия чрез Арабския залив. Под предводителството на Иисус Навин евреите достигат до Ханаан (Обетованата земя). Тук известни от юг на север градове, са Вирсавия, Лахис, Хеврон, а на север от Мъртво море – Витлеем, Иевус, Йерихон, Галгал, Витил, Силом, Сихем, Явис Галаадски, Рамот Галаадски. По-късно в Юдейското (Южното) царство попадат градовете Вирсавия, Хеврон, Ветлеем и Йерусали. А в Израелското (Северното) царство – Ветим, Йерихон, Силом, Самария, а на северозапад и Мегидо. Северното царство мие бреговете си от Средиземно море, докато на запад от Юдейското царство се намира земята на филистимците.

Както споменахме по-горе, евреите са по-скоро религиозна, а не етническа общност.        Този народ живее на големи колонии, които се преселват в силните за времето държави (какъвто е случаят с така нареченето „робство“ в Египет).

Тъй като евреите са обединени около религията още от дълбока древност – първоначално те са свързани със Соломоновия храм, а по-късно със старозаветните писания – за тях идеята за единствения, контролиращ Бог е основна. Трябва да отбележим, че още по времето, когато древните елини са политеистични, при евреите ярко се очертава монотеизмът, който впрочем е една идея по-ново схващане за Бога. За да могат да запазят своето обединение и да бъдат по-сплотени, израилтяните се нуждаят от един по-деспотичен бог – Яхве, който със своето донякъде натрапчиво и дори свръхестествено присъствие се различава от Бога в Новия Завет, който пък до толкова възлюбва хората, че изпраща Сина Си, за да спаси човечеството от греховете им. Нека си припомним, че обхванат от ярост, Яхве изпраща Потопа на грешниците, и после разярен от това, че се възгордяват, ги разделя, смесвайки езиците им. Още в самото начало на Стария Завет той изгонва Адам и Ева, за да не вкусят от дървото на Живота, както са вкусили от това на Познанието. Въпреки това, и тук Бог е милостив. Когато изпраща Потопа, той предупреждава Ной за бедствието – не е случайно неговото спасение, тъй като той е праведник. Освен това явявайки се на Мойсей, Бог спасява евреите от робството в Египет и по такъв начин им показва пътя към Обетованата земя. Вероятно изглежда странно, че Яхве пожелава човешко жертвоприношение – Авраам да убие собственоръчно сина си в името на Бога. Но по-нататък става ясно, че развоя на историята се променя. Бог, виждайки, че Авраам е готов да жертва Исаак заради Яхве, се смилява. Бихме казали – това е един Бог тиранин и вмешател. И нима той не си прилича с Аллах, „по чието благоволение нито един човешки косъм не пада“?! Може би, за юдеите в съответната епоха се е прокраднала необходимостта от този тип взаимоотношения с Твореца – нужен им е бил морален стожер, предпазващ ги от всяка крачка встрани, и каращ ги да се чувстват по-защитени в една иначе враждебна и несигурна среда. Ние виждаме Господ понякога като коравосърдечен и несправедлив към любимия си, избран народ, но във всеки случай, във всичките му постъпки, се крие огромната обич, която изпитва към тези вечно заблудени и нуждаещи се от помощ овце Апотеозът на тези взаимоотношенията с хората се появява, когато Бог жертва себе си, претворен в образа на Сина, за да изкупи грешките на всички свои деца, без изключение.