Художникът и Синедриона

 

 

 

 

Сондо Терасаока израсна сам-самичък сред ледени стени от злоба, интриги и мълчание. Неговите по-големи сестри – децата от различните й съпрузи и любовници, деца, които майка му роди в годините след възцаряването си в Дефелта – отдавна бяха омъжени в поредица от уредени бракове със синове на видни дефелтски старейшини. Полу-братята му Етав, Серна, Тайдан и Дарса-младши живееха в Етарвериса в двореца на биологичния си баща, Дарса Етарвасаока. Фактическият законен владетел на Дефелтяна – Ярту Терасаока – презираше изтърсака Сондо и водеше живот на купони, оргии, любовни интриги и постоянни дипломатически мисии из целия регион, като оставяше реалната управленска дейност на майка си и последния й съпруг Гаоден.

Таудея Терасаока – властолюбивата му майка, чиято незалязваща с годините, неземна красота все още подлудяваше мъжете– бе заета по цял ден с вътрешните дела – икономика, култура и външната политика на Дефелтяна. Нощите на тази неуморима, жадна за плътски удоволствия жена бяха посветени на сложните й любовни взаимоотношения със „старците“ от „Синедриона“. Могъщи мъже, които тя умело въртеше на малкия си пръст от много десетилетия и използваше за постигането на политическите си цели. В малкото си свободни от този изнурителен труд часове тя свиреше в своята „музикална зала“ в северното крило на двореца, или упражняваше техники от Невидимите изкуства, тъй като в експанзивната й натура бе заложена дълбоката потребност да се учи цял живот,  За десетото си дете –  дребният, суховат и гърчав Сондо – тя имаше отдавна изградено мнение. Мнение, което тя никога не пропускаше да натяква на вечно намръщеното си отроче :
– От тебе владетел няма да стане. Нито военен, нито политик. Нямаш някакви особени таланти, че да изпъкваш между връстниците си. Не си и особено любопитен към света, нищо съществено от политиката, музиката, историята и науките не те интересува. Само блееш, рисуваш по някакви листи или ходиш да се биеш като някакъв дегенерат от нисшата раса. За какво ли изобщо съм те раждала, смотан изтърсак такъв?

Съпругът й Гаоден се занимаваше с организацията на армията, полицията, отбраната, военното училище и транспорта на Дефелтяна, а нощем се отдаваше на оргии, пиянски изстъпления и любовни афери с шармантните съпруги на дефелтските старейшини. Малкото си свободно време Гаоден посвещаваше на тревогите, които създаваха младежките забежки на Ярту. Относно биологичния си потомък, Сондо, съпругът на Таудея беше категоричен :

– Тоя безличен смотаняк е срам за чистата кръв на нашия хилядолетен род.

Младият Сондо се чувстваше неловко в компанията на баща си и Ярту – тези двама набити, яки мъже с татуирани феникси по ръцете и бръснати глави.

„Гаоден и Ярту са си лика-прилика, като две капки вода – често си мислеше той –  Даже са връстници, родени в един и същи месец, в една и съща година. Чудно как единият е съпруг на майка ми, а другият – неин син.“

За да успокоява раненото си сърце, момчето прекарваше почти цялото си свободно време в сумрачните, полутъмни читални на обществените библиотеки в града. Върху техните окапани с мастилени петна полуизгнили масички той нареждаше разтворените книги и по цели часове с увлечение прерисуваше майсторски изпълнените цветни илюстрации в тях. По време на кратките северни лета той скиташе безцелно по улиците на родния си град и често се биеше с кварталните хулигани, за да спасява жертвите на тормоза и агресията им с яките си пестници. Малцина разпознаваха в стеснителното, скромно облечено рептилско момче с изпито, сивкаво лице един от потомците на славния род Терасаока. По тази причина той съвсем свободно влизаше в многобройните художествени галерии на града и посещаваше изложбите на талантливите рептилски и човешки художници, без да предизвиква сензация с появата си. Често пъти отделяше от джобните си пари, за да закупува онези платна и литографии, които привличаха вниманието му. Тях младият рептил закачаше върху голите, изградени от ломени камъни стени на мразовитата си стаичка в северното крило на древния дворец на Терасаока. В обучението беше нехаен и бе смятан от преподавателите си за откровено глупав и бавно схватлив индивид. Справяше се добре само с бойните изкуства, пилотирането на всякакви превозни средства, картографията и Невидимите изкуства. По езиците бе посредствен и така и не покри високите стандарти, които рептилските аристократи трябваше да спазват. Той бе смятан за простоват и крайно необщителен войник и развейпрах, от когото след известна школовка щеше да излезе дивизионен командир или боец от специалните части. По време на обучението си във военната академия на Дефелта, той рядко изпъкваше с лидерски качества или харизма, тъй като рядко се отпускаше да говори свободно с връстниците си от рептилски и човешки произход. Имаше точно око, сръчни ръце и бе рядко умел стрелец – единственото умение, заради което някой учител или роднина понякога отделяше по някоя похвална дума.

На осемнадесетгодишна възраст Сондо започна да осъзнава, че сърцето му го влечеше към илюстрацията и графичното рисуване. Въпреки шумното неодобрение на баща си, Гаоден, младият рептил си изготви списък с имената на действащите художници, скулптори, стенописци и илюстратори и методично се зае да посещава ателиетата им. Вместо да посещава задължителните си учебните занаятия в двореца и академията, момчето поставяше част от сполучливите си творби в една черна папка за рисунки, вземаше я под мишница и с методично упорство тръгваше да обикаля по ателиетата им. Умоляваше ги да го вземат за свой ученик, предлагайки им достойно за ранга си заплащане. Отвсякъде отпращаха „досадния ветрогонец“. Някои му казваха, че не ставал за художник, понеже имал неуверена ръка и бавно схващал техники. Други направо си признаваха, че не смеят да го вземат поради циркулиращите из столицата слухове, че Гаоден щял лично да пребие от бой онзи мерзавец, който посмеел да вземе за ученик бездарното му, непрокопсано отроче. Въпреки всичко упоритото, неотстъпчиво момче  – след почти две години на напразни усилия – успя да убеди един посредствен стенописец от покрайнините на Дефелта да го приеме за свой ученик.

В свободните си от учебни занятия дни Сондо беше принуден да чисти четките и боите на учителя си, както и да прекопирва готовите скици и проекти върху стените и платната, където после работеше майсторът. Освен това той имаше за задача да оформя с чифт ръждиви клещи миниатюрни камъчета за мозаичните му пана, да ги боядисва с акрилни бои, които смесваше по предварително изготвена цветова схема, и да ги нарежда според указанията на учителя си върху мокрия хоросан. Нови техники в рисуването почти не научаваше, а плащаше на художника месечна такса от шестдесет ейна за „обучението“. Майсторът твърдеше, че по този начин го учел на занаят. Че занаят се крадял, а не се учел.

Тежкият труд , който често му се налагаше да полага покрай „учителя“ си, и горчивината, която се трупаше в душата му, постепенно отчуждаваха младия Терасаока от рисуването. С болка и озлобление той късаше скиците си и изгаряше по-старите си маслени платна. Нощем обливаше възглавницата си с горчиви сълзи, защото усещаше, че бе на път да загуби единственото нещо, което придаваше смисъл на празното му, самотно съществуване. Лишен дори от елементарно съчувствие и подкрепа от страна на родителите си, младият рептил линееше зад каменните стени на дефелтския дворец. След два месеца на робуване при стенописеца, той прекъсна окончателно уроците си по рисуване, защото му бяха опротивели. Освен това в средата на месец елтанира той съобщи на треньора си по военни бойни спортове и учителите си по теоретични дисциплини, че е много болен и има нужда от месец почивка, за да се възстанови. По този начин обезвереният художник заряза напълно обичайната си сутрешна медитация, гимнастика, специализираните си физически упражнения и дори задължителните си учебни занятия.

Изгубил всякакво желание за живот, той скиташе безцелно по цели нощи из мразовитите снежни виелици на късната полярна есен по улиците на града, наметнал на гърба си тънко платнено яке. Прибираше се в покоите си премръзнал с посиняло от студ лице и вкочанени пръсти и се стоварваше грохнал на старото дървено столче, разположено досами угасналата камина във вестибюла. Вперил празен поглед в полумрака, той разсеяно разбутваше угасналата жарава с един къс, четвъртит ръждясал ръжен. Като във транс, той бъркаше с десницата си в огнището и вадеше оттам с гола длан все още тлеещите въглени, присвивайки котешките си очи от болка. Натрупваше цяла купчина върху един от скъпите старинни килими на пода и цяла сутрин методично оформяше всяко отделно въгленче с джобното си ножче във форма, подходяща за скициране и нанасяне на светлосенки.  По обяд – преуморен и недоспал – вадеше хартията си за рисуване и започваше да рисува бойни сцени по вдъхновение. Младият рептил заключваше старателно вратите на покоите си и оставяше ключа в бравата, за да не би някой от многобройните прислужници в двореца на Терасаока да дръзне да го безпокои. В късния следобед той заспиваше прав на стола си и се събуждаше след залез слънце. След като с мъка се изправеше от стола, той хвърляше омърлушен поглед на творбите си и , отчаян от себе си, ги захвърляше в някой ъгъл на вестибюла или със сълзи на очи запалваше огън в камината и ги изгаряше. Почти не се хранеше. Единствено по обяд слизаше в стола на дворцовите гвардейци, който се намираше в една от стопанските пристройки на северното крило. Изяждаше само супата си, а всичко останало събираше в кутийка за еднократна употреба и го подаряваше на първия просяк или пияница, с когото се сблъскваше по улиците на града. Не се занимаваше дори със задължителните си физически тренировки, с които рептилите поддържаха якостта и гъвкавостта на телата си.

Девет дена и девет нощи изкара той сред чистилището на мъчителните си терзания.  Очите му подпухнаха от недоспиване, а лицето му посърна и се превърна в една безжизнена, сивкава люспеста маса. На десетата сутрин младият рептил вече беше взел своето решение. „Писна ми да се влача като някакво мизерно животно. Трябва да се махна от тоя дворец колкото се може по-скоро. Задушавам се. Не знам дали ставам за художник, но знам, че не мога да трая и минута вече тук. По-добре да рисувам портрети по плажовете на Пелиарна или да стана терорист в „Палтану сера“, отколкото да гния като канален плъх в тази непоносима атмосфера.“ Младият рептил отърси домашните си дрехи от пепелта, с която се бяха покрили, изми лицето си, помоли се набързо на своите богове и с уверена крачка излезе от покоите си.

За първи път от една седмица Сондо слезе до трапезарията на централното крило, където закусваха родителите му. Беше облечен с тъмночервен кафтан и черни панталони от груба материя. С непознато досега спокойствие и увереност, той съобщи на семейството си, че желае да стане художник и няма да позволи на никой да го спре. Съобщи им, че смята да преследва мечтата си на всяка цена, дори и това да означава да напусне Дефелта завинаги. След яростен спор с Таудея, която смяташе, че художниците са „вманиачени дрипльовци, които по цял ден лапат мухите и гонят вятъра“, младежът бе извикан за разговор на четири очи в покоите на разярения си баща. Дефелтският старейшина навъсено му съобщи, че ако желае да стане художник, младият Сондо трябва да се откаже от високата длъжност, наследствената си земя и богатства, както и членството в Ордена, които му се полагаха по рождение.

–   И по-добре! – скръсти ръце упоритото момче – Аз не желая да ставам част от вашия свят на заговори, паразитизъм, натегачество и преструвки, Гаодене. Вие обвинявате мен, че преследвам химери. Но нима всички тук, в този дворец не прекарват целия си живот в гонене на призраци? Повече пари, повече власт, по-високи рангове в Ордена. И за всичко това плащате с душите си, с кръвта си, с животите на близките си, както и с адското страдание на хиляди невинни същества от двете раси из целия свят. А после наричате мен непрактичен и глупав!

–  Нищо не знаеш ти за властта, келеменце малко! – сопна се пастрокът му – Как смееш да държиш такъв тон на родния си баща!

– Родният ми баща е мъртъв, татко – отвърна му с неприкрит сарказъм момчето – Копоите на мама му светиха маслото един месец преди да се родя.

– Ах, ти малък.. – изрева като разярен бик Гаоден и замахна с все сила към главата му.

 Сондо ловко отскочи назад и парира удара му. С няколко леки, но точни удара той принуди Гаоден да отстъпи стратегически по посока на вратата на стаята.

„Значи слуховете все пак са верни – помисли си момчето със свито сърце – Любовникът на майка ми от Ордена, когото тя използвала, за да издигне ранга на Гаоден и после ликвидирала…той е истинският ми баща.“

– Какво, нима излъгах, тате ? – отбеляза младежът с едва забележима подигравателна усмивка.

– Изобщо не знаеш за какво говориш, ти, неблагодарно лайно такова! Има ли значение кой е оплодил майка ти, щом аз те отгледах, а! – лицето на рептила бе изкривено от ярост и той правеше непрестанни опити да нанесе смазващ ъперкът в лицето на атакуващия Сондо – Гнусен долен червей, ти не заслужаваш своята древна кръв и славното име на рода ни!

– Аз не съм го и искал, тате – яростно, с натъртване на всяка една дума крещеше Сондо – Просто боговете са отредили да се появя на бял свят в дворците на Дефелта. Целият ми живот е предначертан още от рождение. Какъв да стана, кого да обичам, кого да мразя, за кого да се оженя… Как мислиш, нима мечтата на живота ми е да стана поредния безличен властогонец в този свят на сенките?! Не искам да имам нищо общо с това, разбра ли ме, Гаодене!

– Гардове, хванете го! – извика със зловещ глас Гаоден и направи знак на тримата гвардейци, които бяха дотичали в покоите на старейшината, за да разберат кой вдига този кански шум.

Яките като скали рептили обградиха от три страни побеснялото момче, повалиха го с Невидимите изкуства на земята. Сондо се опитваше да се изскубне от ръцете им, ала телата на добре тренираните мъже го притискаха към земята с тежестта си . Сондо присви очи от болка. Гаоден разкопча колана си и събу панталоните си и по лицето му плъзна зловеща усмивка.

– Изправете го на колене! – нареди сухо татуираният мъж.

Учудените войници повдигнаха съпротивляващото се момче и го поставиха насила на колене пред самодоволно ухиления старейшина.

– Какво си намислил, татко? – ококори ужасено очи синът на Таудея.

– Ще те науча аз теб как се наказват тези, които се противят на съдбата си – с твърд тон отвърна мъжът.

Той събу долното си бельо и на преден план изскочи големия му, съвсем леко възбуден член.

– Нямало да ме слушаш, а? – доближи се до него бащата – Момчета, приближете главата му към мен!

Войниците бутнаха главата на съпротивляващия се Сондо към слабините на възбудения мъж.

– Какво чакаш, келеме такова? – подкани го с подигравателна усмивка старейшината – Щом си решил да зарежеш семейния си дълг и да тръгнеш по пътищата на нисшата раса, значи трябва да платиш цената на предателството си. Мога да те тикна за неопределено време в затвор или да те пратя с криминалните престъпници в трудовите лагери около Марсиу. Там да копаеш в мините и да чукаш камъни. Но ти искаш да заминеш веднага, нали така? Значи е време да платиш цената. Помогнете му да ми го лапне, какво чакате, тулупи такива?!

Момчето държеше устата си затворена, докато той отъркваше члена си в устните му. Мъжете направиха гнусливи физиономии, докато Гаоден им даваше заповеди с мисловна реч. Един от гардовете – як бабаит от човешката раса, с бронзов тен, къса черна брада и  бръсната глава като старейшината – запуши с два пръста носа на момчето и бутна главата му напред. Другите двама – рептилски мелези със сивкави лери по кожата, кафяви човешки очи и дълги, сплетени на опашки тъмни коси –  държаха машинално ръцете на момчето. Сондо отвори устата си, за да си поеме въздух. Тогава усети как пенисът на Гаоден прониква през нея и се задави от погнуса. Той издаде безпомощни стонове и от очите му потекоха горчиви сълзи. Чернобрадият и мелезите го натискаха с всичка сила, за да се движи.

– Точно така, продължавай – поклати самодоволно глава Гаоден – Докато се изпусна!

В този момент зад гърба на старейшината се чу изскърцване на дъбовата входна врата на малката, разкошно мебелирана стаичка. Двамата мелези подскочиха като опарени, отдръпнаха се бързо от коленичилия Сондо и замръзнаха в поза „мирно“ с оцъклени от ужас очи. Чернобрадият мъж изобщо не обърна внимание на влязлата в стаята Таудея – красива жена със строго изражение, дълбоки гущерски очи, изящна фигура въпреки възрастта си и добре поддържано, изчистено от вяха продълговато лице с добре оформени мигли и изрядно поставена на кок черна коса. Тя бе облечена в прилепнала по тялото й рокля, която подчертаваше съблазнителните й форми, върху която бе наметнала елегантен златотъкан кафтан. Тя бе висока не повече от четири лакътя[1] – необичайно ниска за своята раса, където средния ръст на жените надвишаваше четири лакътя и половина, а в отделни случаи стигаше и по пет[2]. Ниският й ръст и властната й осанка я правеха неустоимо привлекателна за мъжете още от ранна възраст – предимство, което Таудея се бе научила да използва през годините по най-изгодния за целите й начин. С властен жест на дясната си ръка тя предаде невидима телекинетична вълна, с която събори по гръб вдълбочилия се в неприятната си задача чернобрадия гвардеец.

– Какво правиш, извратеняко?! – изкрещя с изненадващо гръмкия си глас Таудея и викът й отекна като камбанен звън в малката стая.

Гаоден се сепна и изкара пениса си от устата на поставеното на колене момче. В следващия миг силен невидим удар се заби в слабините му и той се преви на две, крещейки от болка. Сондо се изправи с мъка на краката си. Виеше му се свят и той залиташе като пиян, докато възстановяваше баланса си.

– Как смееш да караш сина си да ти го лапа, бе, откачалник?! – размаха заплашително юмрук към съпруга си – Знам, че си извратеняк, ама чак пък толкова! Ако искаш да ти правят свирки, отивай при курвичките в Източното крило!

Тя хвърли унищожителен поглед на застаналите в поза „мирно“ мелези и изправящия се с яростно мърморене на крака чернобрад телохранител.

– Вие тримата – вън оттук! От днес ви забранявам да спазвате каквато и да е заповед от този дегенерат и ви изпращам да пазите портала на Източното крило! Вън, тъпи животни такива! Толкова ли не можахте да спрете нисшите страсти на това лайно, мъжа ми?! Аз съм върховния ви главнокомандващ в този дворец, не той, ясно ли ви е, нисша раса?!

– Да, Повелителко! – наведоха глави тримата мъже и побързаха да напуснат стаята, преди Таудея да е решила да ги прати в тъмницата или в залата за мъчения в Северното крило, където изтезаваха нарушителите, убийците и тези служители, дръзнали да се опълчат на горделивия Ярту или майка му.

Гаоден успя да се съвземе от тежкия удар на жена си и побърза да вдигне панталоните си. Таудея хвана вперилия злобния си поглед в татуирания мъж Сондо и го постави да седне върху един от покритите с червена дамаска столове, които бяха наредени около малко писалище от орехово дърво в другия край на стаята.

– Таудея, това момче е горделиво лайно, което само ми се репчи и се прави на велик – излая с привичната си самоувереност Гаоден – Май много си го разглезила, като гледам. Превърнал се е в нехранимайко, който мисли само за собствения си задник, а не за дълга към великия си род!

– Бъдещето на детето не е твоя работа, Гаодене! Той сам решава по какъв път да тръгне, ние не можем да го спрем. Хубаво, художник иска да е, пусни го тогава. За какво са тези грозни сценки, които ми разигравате в двореца? Или искаш да те сваля от длъжността ти, да пусна разводно писмо в Съвета на старейшините и да те прогоня завинаги от този дворец и Дефелтяна?

– Това тъпо хлапе трябва да се научи да уважава по-възрастните от него! Аз съм го отгледал от парче месо. Има твърде остър език, използва мръснишки обиди, достойни за крадците и престъпниците в трудовите лагери. Дори и да го пуснем по широкия свят, той гарантирано ще се забърка в големи неприятности. Нисшата раса посреща такива нехранимайковци като него с бой и смърт, а ти ми се ядосваш за възпитателните ми методи.

– Защо унижаваш горкото дете, смотаняк? – изскърца със зъби тя и заби втори мощен удар с Невидимите изкуства в корема му.

Той се преви на две от болка, запсува и запрати страховита мисловна вълна към дребната жена. Таудея ловко отскочи настрани, парира телекинетичния удар и го отклони към покритата с керамични плочки задна стена на помещението. Две карета с шарени плочи се сцепиха с трясък от мощната мисловна вълна на мъжа.

– По-кротко, жено – излая враждебно мъжът – Разбрах, че искаш да си защитаваш отрочето. Обаче не само ти си похватна с първите нива на Невидимите изкуства, курво! И аз като теб съм минал през години на изтощително обучение. Не разбирам само едно – как разумен владетел като теб самата ще застава на страната на това изчадие, което не оценява уникалните привилегии, които му се полагат по рождение?!

– Татко, ти какво точно ми предлагаш, че да се радвам? – намеси се от своето място в другия край на стаята момчето – Да гледам как Ярту се качва на трона, докато гния зад тези четири стени ли? Ако имаше шанс аз да стана някога владетел, щях да се възползвам на драго сърце. Има много неща в този пропаднал град, които трябва да се оправят със силна, твърда ръка. Но ти и майка ми ме отритнахте още от детството ми и не вярвахте в мене и дарбите ми. Обяви ме за нищожество, попречи ми да си намеря добър учител по рисуване и на това отгоре, сега сега се опитваш да ме подложиш на гнусно унижение като някакво лайно от нисшата раса. Що за баща си ти? Защо ме мразиш толкова много, не разбирам?

– Значи все пак не искаш да живееш като тъпоумен роб от нисшата раса, така ли да разбирам? – сопна му се злобно Гаоден – Презирам те, защото се затваряш в себе си като настъпан охлюв, прекалено си емоционален и заради дребни несполуки игнорираш учебните си занятия, които са твоето бъдеще. А сега искаш да си тръгваш оттук, сякаш напускаш бордей за проститутки! Захвърляш наследството на древната си кръв, властта и връзките, градени с хилядолетия, заради глупавата си прищявка! Осъзнаваш ли всъщност колко много губиш, идиоте?

– За всичко това си виновен ти, глупако! – излая гневно Сондо – Предпочитам да се въргалям в кал като талесийска свиня, а не да търпя гнусните унижения, на които ме подлагаш! Дори не си моят истински баща, а ми налагаш с насилие отвратителните си прищевки!

– Затваряйте си мръсните усти и двамата! – стрелна ги с укоризнен поглед Таудея – Целият дворец ви слуша селяндурските крясъци! Заради теб, развратно лайно – тя отново го блъсна с Невидимите изкуства – трима обикновени гвардейци сега ще бъдат преместени на отвратителен пост, защото ги принуди да изпълняват отвратителните ти фантазии! Вън оттук, за да не ти счупя врата и да заспиш завинаги!

– Това разглезено келеме е по-жалко от настъпана конска фъшкия! Ума му изпиха тези галерии и даскали по рисуване! Долна, презряна твар! – изкрещя с все сила Гаоден и се обърна към изнервения Сондо –  Изчезвай от очите ми, хлапе, преди аз да съм те пребил до смърт! Не съм му бил родният баща, така ли?! Твоето обучение приключва днес, господинчо. Събирай си багажа и да си напуснал родовото имение до два дни. Ти вече не си мой син. И не ме интересува дали Таудея ще направи някой жалък опита да ми строши врата, или не!

Той се завъртя кръгом, хвърли свиреп поглед на жена си и побърза да излезе от залата, като тръшна демонстративно тежката дървена врата зад себе си. Таудея хвърли укорителен, злобен поглед към ядосания си син :

– Толкова ли не можа да си озаптиш проклетата уста!

– Но, мамо… – изломоти злобно под носа си младото момче.

– Никакво но! Сега трябва да се занимавам с нараненото его на празноглавия си мъж. И да го накажа за мерзостта му. Да не си мръднал навън от тази стая, докато не се върна!

– Какво…

– Спасявам ти задника, разглезен драскач такъв! – сопна му се тя и с тежка въздишка на досада излезе от стаята.

Един „дълъг час“ и половина по-късно, след като разумната Таудея бе успяла да успокои разярения си мъж, в покоите на младия рептил дойде един слуга и предложи от името на родителите му някакъв компромисен вариант. Сондо имаше право да остане да живее в двореца, въпреки че обучението му официално се прекратяваше. Оттук нататък той нямаше да получава финансова подкрепа от семейството си, а трябваше сам да изкарва хляба си. Младежът отмери кратко мълчание и плахо пожела да обсъди въпроса лично с майка си. Около час по-късно тя дойде самичка в стаята на сина си. Буйната й, черна коса изглеждаше разчорлена, а под очите й се виждаха сивкаво-сини тъмни кръгове от недоспиване. Дори не бе имала време да си сложи вечерния грим. Лицето й беше сурово, намръщено. От вратата тя го попита със студен, недружелюбен глас :

– Е, какво реши?

– Майко, аз вече съм направил своя избор – отвърна Сондо с леко напрегнат тон – Дори и да приема решението, което Хамид ми предложи от твое име, аз все пак – рано или късно –  ще си замина оттук. Най-малкото, защото не съм желан от никого. Това ти го знаеш по-добре и от мен самия.

Таудея замълча и наведе поглед към земята. Тя примигна бавно няколко пъти, като че се опитваше да сдържа риданията си, и въздъхна тежко.

– Та ти все пак си мой син, моята собствена плът и кръв! Трябва да има начин. Не може просто да те оставя да изгниеш в мизерия.

– Разбирам те, мамо – отвърнал той, а очите му се наляха със сълзи – Ще се оправя, не забравяй, че това е моето призвание. Няма начин да не успея.

За първи път в живота му неговата собствена майка показваше някаква нежност спрямо собствения си син, вместо да го пъди от стаята или да го ругае злобно, както правеше обикновено. Трогнат, Сондо разтвори двете си ръце да я прегърне. Но вместо да отвърне на жеста му, Таудея вдигна гущерските си очи – огромен черен ирис, без бяло- и впери остър, изпитателен поглед в сина си.

– Измислих.

– Какво измисли, мамо? – попита с прегракнал глас младежът.

– Решение.

Понеже тя нямаше никакво намерение да отвръща на несръчния му опит за прегръдка, той скръсти ръце и мълчаливо зачака. Вместо да продължи обаче, чернокосата рептилка изстреля с фелдфебелски тон следния въпрос :

– Какво смяташ да правиш с това рисуване?

– Ами да стана художник, илюстратор… – измънка объркано момчето – Може да изкарвам пари и със стенопис и мозайки, ако нямам книги за илюстриране.

Докато говореше с майка си, Сондо осъзна, че никога не се бе замислял по този важен въпрос. Той потърка объркано челото си с два пръста. Нали досега чиракувах при един стенописец.

– Стенописец значи. Отлично – самодоволна усмивка огря нежното й, женствено лице.

– Какво имаш предвид, мамо? – окопити се най-после той.

– Нашият дворец има нужда от художник. Някой, който да реставрира рушащите се фрески и мозайки в Източното крило. Освен това, в занемарената част на Северното крило наскоро подновиха мазилката на пет-шест от залите. А варовият разтвор по същество представлява идеален грунд за монументална живопис, нали така?

– Откъде знаеш толкова много художествени термини, мамо? – повдигна удивено вежди младежът.

– Първата ми любов беше художник. От нисшата раса. Единственият мъж в живота ми, на когото съм отдавала цялото си сърце без остатък и без задни мисли. Ала боговете никога не ни позволиха да се оженим.

– Кога се е случило това, мила майко?

– Отдавна, преди цяла вечност – преглътна болезнено Таудея – Бях на твоите години тогава.

– Преди да те оженят за Дарса ли?

– Да – отвърна раздразнено майка му.

– Художникът ли е… – започна неуверено синът й.

– Не – прекъсна го рязко Таудея – Истинският ти баща беше член на Ордена. Поредният льохман, който само умееше да се надува като пуяк.

– Но защо…

– Стига си чекнал тази тема, Сондо! – почти изкрещя жената, а гласът й отекна сред голите стени на малката стаичка – Нашият род трябва да стане водещ не само в Могилария, но и в света! Между Седемте[3] трябва на всяка цена да се нареди един Терасаока! Рано или късно! Нима не съм те научила да мислиш глобално, да виждаш голямата картинка?

– Затова ли премахна биологичния ми баща?

– Той щеше да наследи един от Седемте. Не можех да позволя да ни измести.

– Но нима Безликите са истински ракашаса[4] от плът и кръв? – ахна смаяния й син.

Тя се подсмихна иронично и зарея разсеяния си поглед из вечерния полумрак, надвиснал над празната зала.

– Разбира се. Само невежите мелези ги изкарват едва ли не някакви полубогове.

– Но как така никой досега не ги е виждал на живо? – повдигна вежди учудено синът й.

– Ама ти верно си отъпял от това драскачество! – изкриви устните си в подигравателна гримаса Таудея – Всеки посветен над осемнайсти ранг се среща поне три пъти годишно с тях. Безликите се събират на всеки три месеца в земите на рода Етарсаока, в Храма на всички богове. Домакините винаги имат поне по един представител в събранието, макар че в момента само една незначителна държавица в подножието на планината Лиян-уесъ[5]. Земята на този древен род им се простира на не повече от осемстотин вярсти в околностите на Храма. Другото са територии на империята Му.

[5] Льосовото плато в дн. Китай (бел. прев.)

– Но тези Етарсаока са владетели на много малко земя. Не разбирам защо участват в събранията на Седемте наравно с владетелите на империята Му или Дарса Етарвасаока например. – недоумяваше младият рептил.

– Защото самите Етарсаока хилядолетия наред са били несменяемите водачи на Безликите. Затова им се полага място в събранието.

– Не знаех, мамо – потърка замислено едва наболата си брадичка младият рептил.

– Няма и да разбереш повече, защото тези думи не са предназначени за твоите уши. Ти сам си избра друг път.

– Така е. Но поне последвах своето истинско призвание – заяви с мрачна увереност момчето.

– Искрено се надявам да е така – отвърна ледено красивата жена.

– Значи ми предлагаш да остана да живея тук?! – побърза да смени темата Сондо.

– Да, като художник. Ще се занимаваш с фреските и мозайките, а през свободното си време ще рисуваш каквото ти душа иска. Няма да те местим в помещенията на слугите. В тази стая си отраснал, тук е твоя дом.

– Но, мамо…

– Знам, знам – прекъсна го нетърпеливо тя – Ще придумам Гаоден. Ще се съгласи, гарантирам го. Той никога не е можел да устои на чара ми.

– Разбирам, мамо. Но дори и така, аз трябва да отида в някое специализирано учебно заведение, за да се науча на повече техники.

– Техники?! – стрелна го с недоумяващ поглед тя.

– Техники в рисуването.

– Да разбирам, че ти трябва учител, така ли? – намръщи се Таудея.

-Да.

– Тогава отиваш в Девисерия.

– Моля?! – ахна шашнатия от експедитивността й Сондо.

– Че какво ми ахкаш и охкаш?! – скръсти ръце предизвикателно тя – Като редовен посетител на градските галерии би трябвало да си чувал за Деран Берсяну.

– Световно известния художник ли?! – възкликна възторженият Сондо – Виждал съм негови произведения. Той е ненадминат, мамо! Според мен е предвестник на нова епоха в стенната живопис. Той пръв се осмели да разчупи закостенелите традиции на атлантския реализъм.

– Нова епоха, а? – с тайнствена усмивка промърмори майка му – Още тогава си знаех, че от този шантав, постоянно омацан с маслени бои младеж ще излезе нещо велико.

– Деран е бил твоята първа любов, нали така, мамо? – плесна се по челото той.

– Стига вече сме обсъждали тази тема, Сондо – кротко, но твърдо отвърна майка му –  Значи отиваш при Деран да се учиш. И после се връщаш тук да работиш.

– Разбирам, мамо.

Отново мълчание – тежко, болезнено, напрегнато мълчание. Таудея изпусна поредната тежка въздишка и проговори бавно и отчетливо:

– А дали Деран приема ученици, как мислиш?

Лицето й бе замръзнало като неразгадаема маска. Синът й проговори неуверено, със запъване :

– Доколкото знам, той е създал своя собствена школа в някакво погранично село някъде около река Танавис[6]. Там Деран въвежда талантливи деца и младежи от цяла Девисерия в тайните на занаята. Една от най-известните школи за изкуства в цялата Северна равнина.

– Отлично. Радвам се, че е така. Деран е страхотен човек, и отличен преподавател.  Отиваш при него – с прегракнал глас съобщи майка му, после стана рязко от стола си и се запъти с бърза, решителна крачка към вратата на стаята му.

– Мамо…

– Отивам да говоря с Гаоден.

Очевидно разговорът беше приключил. Тя затръшна вратата зад себе си, като че ли бягаше от лицето на някакъв страховит призрак. Остра болка прониза сърцето на младото момче. „Майка ми е била влюбена в художник. Сега аз се оказах с талант за такъв. Коварна йерта[7] е това. Какви отвратителни шеги си прави с нас съдбата. “

Той седна на леглото си и оброни глава в шепите си. Над стаята се спускаха вълмата на лекпавия нощен мрак.

„Майка ми ме обича искрено, с цялото си сърце, а почти никога не си го е показвала. А аз се чувствах чужденец в този дворец, чувствах се самотен и излишен сред цялата тази суетня, пресметлива студенина и безплодни заговорчета и интриги. Задушавах се в тази отровна атмосфера. Исках да избягам час по-скоро от тук. Но ето, не само аз съм живял като затворник тук и съм се борел за глътчица въздух… “

Бурният ледников вятър – предвестникът на зимата по тези места – беснееше като хала навън. Мощните му пориви затръшваха с гръм и трясък отворените врати, които гледаха към буренясалия, занемарен вътрешен двор на имението.

„Сега разбирам защо мама никога не е изглеждала щастлива сред голите стени на този дворец. Все пътува по света и у нас, уж да урежда някакви тайнствени политически дела. Ту е в Талесия, ту е в Етарвериса, ту е някъде на изток. Не се спира. А всъщност просто й се е искало да избяга далеч от тук. Далеч от това скръбно, прокълнато място. Същата е като мен.“

Поривите на фъртуната се засилваха. Над имението проехтя тътенът на далечни гръмотевици.

„Мама обаче знае. Знае, че веднъж като замина, никога вече няма да погледна назад. Каквото и да става. Знае го и все пак не желае да ме спира. Тогава защо, защо изглежда така дълбоко убедена, че рано или късно аз все пак ще се завърна отново тук?“

Той вдигна глава и впери празен поглед в непрогледния мрак около себе си. В далечината проблесна светлата чертичка на някаква светкавица. По могиларското имперското радио, което всички жители Дефелта хващаха без никакви затруднения, предвещаваха проливен дъжд, който трябваше до два дена да мине в суграшица, а след седмица – в истински пухкав, бял сняг. Дотогава всички жители на Северната равнина щяха да газят в една ивна лепкава кал. Плодородните земи около необятхата река Матис щяха да се превърнат в непроходими кишави блата, а делтата й – в едно гигантско тресавище, в което затъваха всички вери и кацащи вимани. Както и глупавите слепци, които имаха дързостта да поемат на пътешествие в толкова потискащо, жестоко време.

„В царството на слепите едноокият е повелител и бог. Нима това е твоят девиз в живота, мамо?“

 

****

Зимите на север бяха тежки, мразовити и самотни. Шест дълги месеца, по време на които животът в цялата страна замираше под двадесетина лакти[8] дебел сняг. Бурните ветрове от вечните ледници на север се спускаха необезпокоявани през безкрайната Северна равнина чак до южните брегове на езерото Тарсиу[9], където се издигаха голите ридове на Яхарските планини[10] и планината Невиу[11] под протока Весра. На изток само покритите с вечен лед склонове на планините Левеу[12]в Девисерия и Хему[13]в Еврисия спираха страховитите пориви на бурите.

Между двата бряга на река Танавис се образуваше плътен слой здрав лед, дебел няколко лакътя. Огромните преспи затрупваха до стрехите схлупените къщурки в пограничните девисерски селца. Температурите през мрачните зимни дни падаха толкова много, че всеки открит косъм по лицата на случайните минувачи за минути се покриваше със стотици ледени капчици и замръзваше болезнено на твърди, бели кристалчета. Малцина бяха онези луди глави, които се осмеляваха да се придвижват пеш през брулените от ураганни ветрове степи. Хиляди грижливо екипирани транспортни вимани с цената на неимоверни усилия поддържаха икономическите връзки между градовете, селата и отделните държави. По павираните пътища на Етарвериса цели ята от вимани-снегорини със специално обучени военни пилти прокарваха пъртини сред гигантските преспи. Властите в империята разполагаха с няколко милиарда ейна бюджет за ежедневно опесъчаване и разчистване на главните улици в столицата, градовете, селата и междуградските пътища. Гражданите на империята снабдяваха личните си електровери[14] с плазове като на шейни и с голяма мъка се придвижваха по разчистените пъртини.

Снегорини обаче рядко кацаха в изолираните, отдалечените селски общини, пръснати из необятната Северна равнина. Затова селата в бедна Девисерия често пъти оставаха напълно изолирани от външния свят в продължение на месеци. Републиката[15] разполагаше с ограничени количества снегопочистващи вимани втора употреба, които корпорациите внасяха на баснословни цени от талесийските авиационни заводи. Министерството на транспорта пазеше по-новите модели в просторните хангари на Теодесийското[16] военно летище. Те служеха за почистване на големите градове, международните пътища, вилите на правителствените големци, както и околностите на някои привилегировани военни поделения.

В един такъв мразовит зимен ден Сондо напусна Дефелта с международния виман за Пергава. Той наблюдаваше с отнесен, замечтан поглед заснежената равнина от кръглия прозорец на кабината си. Не го изпращаше никой. Таудея се беше простила с него още в двореца. Бяха се сбогували набързо между две заседания на Градския съвет на Дефелта[17]. И една сълза на разкаяние не наруши тежкия вечерен грим на лицето й. Ала момчето твърде добре знаеше, че след няколко часа тя щеше да пролива горчиви сълзи в ледената самота на личния си виман, далеч от любопитните погледи на царедворците. Майка му беше опитен политик и хладнокръвно отлагаше изразяването на всяка своя емоция за най-подходящия момент – времето, когато оставаше насаме със себе си в мрачните си покои в северното крило на двореца. Спареният въздух и леденостудени каменни стени винаги бяха карали малкия й син да се чувства като заключеник в мрачен затвор. А майка му бе пропиляла живота си, талантите и мечтите си между крепостните зидове на древния дефелтски палат. За разлика от Сондо, обаче, тя нямаше друг избор, освен да остане там и да наблюдава с подутите си от плач очи как младостта й постепенно угасваше зад жълтите завеси на прозореца.

С Гаоден и Ярту младият рептил не успя да си вземе сбогом, защото двамата бяха отлетели преди два дена някъде далеч на изток „по неотложни политически дела“. Сондо напусна Могилария с вледенено от самота сърце и  един полупразен спортен сак в ръката си. Между дрехите майка му беше скрила личното му оръжие, заедно с десетина кутии амуниции и могиларската военна книжка, която младият рептил щеше да показва при неизбежните си разправии с пергавската летищна администрация. В багажното отделение се клатушкаше един обемист пътнически куфар, съдържащ всичките му художествени произведения – маслени платна, етюди, скици и снимки на гипсовите барелефи, които Сондо скришом бе изработвал в сумрачните летни утрини на терасата над покоите си. На гърба си носеше стара, опърпана брезентова раница, която бе  препълнена  догоре с четките, инструментите му за глина, шишенцата с мастило и маслените му бои.

–Прости, мъртвило, роден край, прости! – прошепна той първия стих от елегията на известния девисерски поет, а печалното му, люспесто лице бе плътно прилепено към запотеното двойно стъкло на илюминатора  – Сякаш погребвам частичка от себе си тук, в тези снежни поля. Моля се на боговете всичко тези жертви наистина да си заслужават.

В Пергава – след няколко часа на препирни с девисерската гранична полиция –  той се прикачи на малкия, разнебитен междуградски виман, който излиташе веднъж на три дена в посока към пограничните военни поделения около Танавис. Виманът го остави в подножието на една огромна снежна преспа  насред равното поле. С известни усилия Сондо откри малкия крайпътен хан – наполовина затрупана тухлена сграда с олющена жълтеникава мазилка. Ханджията – едър, мустакат девисерски селянин, облечен във вмирисан на риба дебел овчи кожух – изръмжа на неканения посетител  с почти неразбираем северняшки акцент:

– К‘о прайш тука, вье?

– Търся верата[18] за Дареха – проговори сащисаният от своеобразния му  външен вид младеж.

–  Че от‘де да я знам де се е дянала? В тоя студ сал‘ караконджули и бездомници трамбоват у преспите.

–  Значи аз съм дух безплътен – направи вял опит за шега Сондо – Но сериозно, кога смятате, че ще дойде?

– Каза̀х ти вече – ни зная.

– А кой знае?

– Боговете. Тя затъ толкоз рядко дохажда тъдява. Но ти влѐзни, не бой се. Вънка е ужасен бахър[19].

Съдържателят на заведението с мъка отмести импозантния си корем от входа и с пуфтене се зае да помага на Сондо да качи тежкия си куфар през високия праг на вратата.

– Що носиш в тоа чукан – камъни ли? – изстреля с остро негодувание в гласа си мъжът.

– Не, картини. Масло върху платно – отвърна Сондо с безизразен поглед.

– Аа, ти да не си некой от школниците на Деран? Дет‘ драскачи сакат да стаат.

– Нещо такова, да.

– Еее, начи, сфанах ся що ти требе да одиш в оная кирлива дупка. Мъкнат се тука сяк‘ви чужденци – при Дерано одят, занаят да учат. За първи път ли идеш насамо?

– Как познахте?

– Рептилче си ся, ни са пръй . От ония надути пуяци от другата страна на реката. У републиката гущерчета[20] нямаме. Не ни требат.

Сондо предпочете да пропусне покрай ушите си този заядлив коментар. Вместо да се гневи на недружелюбния ханджия, той се покашля и запита със сериозен, леден тон, имитирайки до съвършенство диалекта на непознатия пред себе си :

– Айде ся по-арно ми ка̀жи що има за ручок[21], че съм гладен като вълк.

– Дойдохме си на думата ‘начи! – очите на девисереца светнаха от задоволство и той започна подробно и цветисто да обяснява съдържанието на оскъдното си обедно меню.

След няколко часа плюскане, спорове с ханджията и щателно разпитване на особено неотзивчивите посетители на заведението, младият рептил най-накрая се сдоби с някакво подобие на разписание за електроверата – измачкан лист хартия с петна от засъхнали мазнини и разлят алкохол. Върху него с почти нечетлив девисерски бързопис бяха написани дните от седмицата и приблизителните часове на пристигане на единствения  възможен транспорт до забравеното от Бога и хората селце, където се намираше световноизвестната школа на Деран. След като се увери, че са му дали зимното разписание на електроверата, Сондо преписа данните в тефтера си. След това с особена неохота върна листа на мястото му в долното чекмедже на шкафа за съхранение на кофите с домашна ярва[22].

„Значи най-скорошната вера е днес в средата на четиринадесетия час[23] .Следващата след нея – чак в ден баркалиу.“

Сондо се замисли. „Кой ден беше това според рептилския календар? Хмм, май гевесяна[24]. След два дена значи.“

Той изпуфтя от досада и с бавна крачка нагази сред преспите в търсене на пъртината към миризливия външен тоалет, разположен в запуснатия заден двор на сградата. След като се върна оттам, рептилът започна неуверено да се изкачва по скърцащото дървено стълбище на стаята си. Багажа си, за щастие, бе успял да качи с неимоверни усилия на горния етаж още преди два „дълги часа“.

„Страхотно – помисли си със свито сърце той –  още поне една вечер между тези свадливи селяндури. Майка ми би трябвало вече да е уведомила Деран по ревата за моето пристигане. Всъщност, искрено се надявам да го е направила“ – мислеше си той, докато се приготвяше за вечерната си медитация върху прашния стар килим в мразовитата таванска стаичка, където го бяха настанили.

Електоверата мина рано сутринта, малко преди изгрев. В тясната, задушна пътническа кабина се бяха натрупали няколко десетки премръзнали девисерци. Седалките отдавна бяха заети, затова новодошлите пътници с мъка си разчистваха пространство в претъпканата вера. Куфарът на Сондо заемаше място като за двама човека, затова всички останали пътници му хвърляха недружелюбни, кръвнишки погледи. Ала военната осанка на младежа, твърдият му като стомана презрителен поглед и дръжката на дългия му боен нож, която демонстративно се подаваше от десния джоб на добре подплатения му кожух от самурова кожа, охлаждаха свойствената за девисерците заядливост.

Сондо разтърка подпухналите си от недоспиване очи. Поради силния студ в забутаната таванска стая той почти не бе успял да мигне през нощта. Сутринта дори не бе имал време да направи обичайната си медитация и утринна гимнастика на гладен стомах, които бяха изключително важна част от дневния му режим у дома, в Дефелта.  Едва бе смогнал да излапа на крак трите вкочанени сандвича, които бе намерил на дъното на раницата си, и да заплати нощувката си на мустакатия съдържател на гостилницата. Свикналият на имперските порядки рептил с огромна изненада узна, че дори в държавните девисерски пътнически вери хора, мелези и рептили без оглед на произхода и положението им трябваше да закупуват билет. Едномесечните безплатни карти за пътуване очевидно не съществуваха като концепция в тази страна[25]. В Могиларската империя всички чистокръвни рептили пътуват безплатно в градския транспорт на всички големи градове само срещу показване на документа си за самоличност. Върху него ясно е посочена расовата принадлежност на притежателя му – ракаша, ойшаса (мелези от първо до трето поколение с преобладаващо рептилски черти), тевраша (мелези от следващи поколения с преобладаващо човешки черти), инай-сино (хора с доказани рептилски корени в родословното си дърво) и инауа-наса (хора или „втора раса“).  Първата категория пътува безплатно и в междуградските вимани и електровери, т.е. тя ползва транспорта напълно безплатно, без да взима билет. Втората категория използва градския транспорт и междуселските електровери безплатно, а за вътрешните вимани, които свързват отделните провинции, взима месечна карта на символичната цена от 20 ейна. Третата категория и четвъртата категория пътуват безплатно само в градския транспорт, а за междуселските електровери и вътрешните вимани взимат карти на стойност по 15 ейна всяка. Последната категория  (хората) пътуват безплатно в градския транспорт, а за месечна карта в междуселските електровери плащат по 30 ейна независимо от възрастта. За вътрешните вимани стойността на картата зависи от професията и положението в обществото на човека. Държавните служители и децата плащат по 15 ейна на месец например.

Отгоре на това пътниците в тази девисерска вера бяха принудени да се гърчат в малката, неотоплявана пътническа кабинка като сардели в консерва. Часове наред непривикналият на подобни преживявания Терасаока стискаше зъби с неприкрита погнуса, тъй като бе принуден да понася стоически силната миризма на пот, тевка[26], лук и вкиснало, която отделяха голяма част от пътуващите в тясната кабинка.

„Добре поне, че пътят до селото е проходим с вера – мислеше си с нарастващо раздразнение младият художник – Че в затънтен район като този сигурно не минават често снегорините. По радиото във вимана май бяха съобщили, че скоро ще има обиколка от страна на девисерския военен министър Танас Йедеву по всички отбранителни съоръжения покрай Танавис. Заради него, значи, мързеливите мерсити са разчистили пътищата в този район и сега си дават зор да ги поддържат в изправно състояние. В противен случай Дареха сега щеше да е напълно изолирана от света. И това в продължение на поне четири месеца.“

Той въздъхна тежко и наведе меланхолно глава : „Ами ако се бях забавил дори и с една шибана седмица? Тогава нямаше да има никакъв достъп до селото. Дори и по въдух. Щях да съм принуден да кисна цяла зима из мизерните работнически общежития на Пергава. Да рисувам до втръсване зимни пейзажи върху намачканите си картонени листи. Да се губя из потъналите в няколко ивни сняг улички на града в търсене на някакъв художествен магазин или свястна закусвалня, за да се нахраня. И като свършеха петстотинте ейна джобни пари, щях да съм принуден да си търся някаква работа. А тукашните художници надали обичат да делят хляба си – също като проклетите им дефелтски колеги. Затова щях – волю-неволю-  да завърша като треньор по бойни изкуства в някой квартален спортен клуб. Или пък –  като въоръжена охрана за някоя от многобройните им административни сгради в центъра. Школата по рисуване – отложена за светлото бъдеще след края на дългата, тежка зима. Или по-лошото : да се върна опозорен и унижен при насилникаГаоден и майка ми в Дефелта. Посмещише за цялата лицемерна, наконтена сган в прокълнатия им дворец.“

Лека усмивка се прокрадна по начумереното му лице : „Слава на великите богове, че съм улучил точното време да бягам от къщи.“

 

[1] около 160 см

[2] пет лакътя са около 200 см, а четири лакътя и половина – 180 см.

[3] тайният съвет на седмината старейшини, посветени в тридесет и трети ранг. Това е върховното управително тяло на „Синедриона“. (бел.авт.) Самоличността на всеки член на съвета се пази в пълна тайна както от външни лица, така и от всички членове на Ордена под осемнадесети ранг. По тази причина те са известни сред широките маси като Безликите. (бел.прев.)

[4] самоназванието на рептилите. Идва от айдънското : „ракалъ“ – избирам и „шаса“ – раса, народ. (бел. авт.)

[5] Льосовото плато в дн. Китай (бел. прев.)

[6] съвременната река Днестър, по онова време гранична река между Девисерия и Могиларската империя (бел. прев.)

[7] еквивалент на кармата или възмездието във философската система на религията на рептилите (бел.прев.)

[8] един лакът е приблизително равен на 40 см – бел. прев.

[9] на континенталния шелф на Черно море близо до съвременния турски бряг – бел. прев.

[10] дн. Понтийски планини в Северна Турция – бел. прев.

[11] дн. Кавказ – бел. прев.

[12] дн. Карпати  – бел. прев

[13] дн. Стара планина – бел. прев.

[14] В този свят основно икономическо значение има въздушният транспорт (чрез вимани). Чрез него се осъществява пътуването на средни и дълги разстояния търговския обмен между отделните страни и военните действия. Спирките на междуградските вимани са малки военни летища, разположени в околностите на по-големите населени места. Кратките разстояния (между две съседни села или между град и околностите му), както и градският транспорт в по-големите градове се осъществяват чрез специални електровери с геотермално зареждане. Пътуването с всички видове обществен транспорт (наземен и въздушен)  в Империята е напълно безплатно за могиларски и чужди граждани, които могат да предоставят валиден документ за самоличност – бел.авт.

[15] Девисерия се води република с избираем парламент. Само девисерци над 23-годишна възраст имат право да гласуват на изборите, които се провеждат веднъж на 10 години, а понякога и по-рядко.

[16] град в Западна Девисерия, в близост до съвременния град Одеса в Украйна. Втория по големина град в Републиката след столицата. (бел. прев.)

[17] Дефелтският съвет на старейшините, който е на практика неофициалната законодателна власт в автономната област. (бел. прев.)

[18] съкратено, диал. от електровера – бел. прев.

[19] студ, диал – бел. прев.

[20] алюзия с люсповидните образувания, които покриват кожата – бел. прев.

[21] обяд, диал. – бел.прев.

[22] девисерска  напитка, която се прави от ябълки, круши и ферментирало зърно. Пие се непрецедена и е с подобна на каша консистенция. Силна алкохолна напитка. (бел. авт.)

[23]  4:40-6:20 ч сутринта през зимата

[24]  6-ти ден от 10-дневната седмица

[26] могиларското наименование на съвременния канабис, който се пуши редовно от много хора и рептили. Страстните пушачи отделят сладникава, тежка, задушлива миризма. – бел.авт.

 

 

Автори: Никол Георгиева и  Александър Йосифов (Алекс Красимиров)