Съветите на Мигел Руиз и толтекстката мъдрост

Из „Гласът на знанието“ – Дон Мигел Руиз

Когато заживеем в лъжа,  тази лъжа заживява в нас. Това е паразит, който живее в нашия живот. Паразитът се ражда в главата ни и оцелява, защото го храним с нашата вяра.

Започваме да преценяваме себе си като недостатъчно добри и виждаме другите по същия начин. С преценката идват разочарованието, разделението, потребността да наказваш и да бъдеш наказван. Така хората познават страданието и започват да обвиняват себе си или другите. Нашият вътрешен глас говори и не спира да съди. Той осъжда действията и бездействията ни, чувствата ни и липсата на чувства.

Щом лъжите привлекат нашето внимание, духовният ни взор се затваря. Ние загубваме съня си за рая и започваме да живеем в съня на ада.

***

Конфликтите съществуват само в човешкия ум. Истинският конфликт в нашия ум е между истината и лъжата. Доброто и злото са само резултат от този конфликт. Доброто, любовта и щастието са резултат от вярата в истината.

Най-голямата лъжа, на която вярват хората е, че не са такива, каквито трябва да бъдат, че не са достатъчно добри, не са съвършени. Човек започва да търси идеал за съвършенство, което никога няма да постигне. Истината е, че човек няма представа какво представлява, но знае какво не е. Всеки човек се ражда съвършен.

Резултатът от вярата и защита на лъжите са несправедливост и страдание – не само в обществото, но и в отделния човек. Ако не вярваме, че ще се провалим, ще се провалим, защото това е мощта и магията на нашата вяра.

Всеки човек е разказвач със собствената си неповторима гледна точка. Щом го осъзнаем, не изпитваме вече потребност да налагаме своя разказ на останалите.

***

Докато растем, у нас остава едно мълчаливо послание – аз не съм такъв, какъвто трябва да бъда; не е добър да бъда себе си. Усърдно искаме да станем такива, каквито околните искат да сме, само за са бъдем възнаградени с вниманието им. Преставаме да бъдем себе си и започваме да се преструваме на такива, каквито не сме. Лъжата за човешкото несъвършенство е основополагаща.

Истинската драма започва в юношеството, защото не съм добър не само за себе си. Резултатът е себеотхвърляне. Опитваме се да докажа и собствената си стойност пред самия себе си. Започваме да изпитваме потребност някой да ни каже колко сме интелигентни, колко добри. Съдим себе си и се намираме за виновни. Разбира се, всеки път, когато се опитваме да бъдем такива, каквито не сме, се проваляме. Толкова е трудно да си такъв, какъвто не си; да се преструваш, че си такъв, какъвто не си. Да живееш по този начин, е истински ад. Това е капан, ситуация, в която няма начин да спечелим. Започваме да се преструваме не такива, каквито не сме, само за да угодим на другите; само, за да отговорим на образа, който си създават за нас в собствения си разказ.

Човек е сътворец на живота. Бог създава реалността, а човек създава виртуалната реалност в ума си. След като изтълкува, квалифицира или оцени възприятието си, то вече не е реално. То е виртуален свят. Това толтеките наричат сънуване. Според толтеките хората живеят в сън. Сънят е илюзарен свят, създаден от образите на светлината и умът сънува и когато мозъкът е заспал, и когато е буден.

Според толтеките жизнената сила вътре в нас и истинският творец на изкуството и всички сме инструменти на тази сила. Всяко творение на създателя също става творец и твори изкуство. Нашето изкуство е как да живеем живота си. Изкуството на сънуването е изкуството на живота.

***

През целия си живот човек живее в създадена от него самия разказ. След като го осъзнае, започва да подлага на съмнение всичко в своя разказ. Наистина ли човек е онова, за което се смята? Вярна ли е представата ми за всички останали? Първата стъпка е да изхвърлим от разказа си онова, което усещаме, че не е истина.

Почти всичко абстрактно е лъжа: Кое е правилно или неправилно? Кое е добро или лошо? Кое е красиво или грозно?

Аз съм център на моето възприятие и разказът е от моя гледна точка. Главният герой в моя разказ е изграден върху реално съществуващ човек – това е истина. Но представата ми за мен, не и истина – тя е разказ. Аз проектирам моя образ върху останалите и те възприемат проекцията и реагират на мен според собствения си разказ.

Човек създава образа на второстепенните герои в своя разказ и им приписва собствените роли. За второстепенните герои човек знае единствено разказите, които създава за тях. Истината е, че не познаваме никого и никой не ни познава.

Уважението е една от най-значимите прояви на любов. Ако други се опитват да пишат вашия разказ, това означава, че не ви уважават. Те смятат, че не сте добър творец, че не сте способни да напишете собствения си разказ, макар и да сте родени за това.

Не си губете времето да приемате лично каквото и да е било, когато другите разговорят с вас, те всъщност разговарят с второстепенния герой в своя разказ. Какво и да казват хората за вас, то е само проекция на техния образ за вас и не ви засяга.

Гласът на знанието ви казва какви сте и какви не сте. Той винаги се опитва да проумее всичко. Това е глас на знанието, защото той ви казва всичко, което знаете. При много хора е дори по-лошо, защото гласът не само говори нелепости; той съди и критикува. Гласът на знанието е гласът на лъжеца. Толтеките смятат това за душевно заболяване, което е много заразно, защото то се предава от човек на човек чрез знанието. Симптомите на болестта са страх, гняв, омраза, тъга, ревност, конфликт и разделение между хората. Тези лъжи контролират съня на живота ни.

Гласът на знанието никога не замлъква и ние се преструваме, че сме психически здрави.

Дон Мигел Руиз сравнява гласът на знанието с див кон, който ни води накъдето пожелае. След като се научите да укротявате коня, ще го обяздите и мислено ще бъде средство, което ще ви отвежда там, където вие искате да отидете. Ако не вярвате на гласа, той става все по-тих и по-тих, говори все по-малко и по-малко, докато напълно спре да ви говори. Ако трябва да разговаряте със себе си, защо да не сте по-дружелюбни? Защо не си кажете колко сте красиви и прекрасни?

Начинът да укротите лъжеца, е да спрете да вярвате на лъжите му. Нямата нужда от вътрешен диалог. Можете да знаете, без да мислите. Да култивираш мълчалив ум, е ценност, известна от хилядолетия. В Индия хората използват медитация и повтарянето на мантри, за да спрат вътрешния диалог. Когато гласът в главата ви престане да говори, това е вътрешен мир.

Правило номер 1

Правило номер едно: Не вярвайте на себе си. Но отворете ума си. Отворете сърцето си. Вслушайте се в себе си, вслушайте се в разказа си, но не му вярвайте, защото сега знаете, че разказът, който пишете, е измислица. Той не е реален. Не вярвайте на себе си, но се научете да слушате, защото понякога гласът на знанието може да има някоя страхотна идея. Не вярвайте на себе си, главно когато използвате гласа срещу себе си. Гласът може да ви накара да се страхувате, да живеете, да изразите истинската си същност.

Правило номер 2

Правило номер две: Не вярвайте на другите. Щом останалите хора лъжат себе си, със сигурност ще излъжат и вас. Понякога те наистина вярват, че казват истината. Но дори наистина да го казват, това не означава, че е истина. Слушайте разказите на околните. Знаете, че са само разкази и са верни единствено за тях. Но понякога моментът на вдъхновение може да дойде чрез гласа на друг човек.

Как можем да разберем кое в нас е реално? Емоциите ни са реални. Всяка изпитана от нас емоция е реална, тя е истина. Всяка емоция идва директно от духа, от цялостната ни личност. Не можем да подправяме чувствата си или да лъжем какво изпитваме, но онова, което изпитваме е автентично. Няма добри или лоши емоции; няма нищо лошо в гнева, ревността или завистта. Всяко възприятие предизвиква емоционална реакция – всяко.

Гласът ни обвинява за нещо, което сме направили, но тъкмо този глас ни е накарал да го направим. Ние губим контрол и правим и казваме неща, които всъщност не искаме да правим или да казваме. Сега страхът на знанието се страхува от емоционалната реакция; той осъжда нашата реакция и ни кара да се срамуваме от собствените си чувства.

Защо мразим? Защото някой ни малтретира. Затова мразим. Защо страдаме? Защото нещо ни наранява. Ако променим убежденията си, омраза ще се формира в любов.

Всеки път, когато лъжем себе си, когато се проклинаме, самоосъждаме, когато се отхвърляме, ние се малтретираме. Не трябва да потискаме чувствата, а да разчистим лъжите, които предизвикват тази реакция. Как бихме да обичаме друг, след като не обичаме себе си?

Програмата създава разказа, после се опитва да му придаде смисъл, като обяснява всичко на главния герой и го оправдава.

 

***

 

Можем да кажем, че животът произтича чрез вярата ни и на свой ред тя вдъхва живот на всичко, в което се съгласим да вярваме или влагаме вярата си, като сключваме споразумение. Когато се съгласим с някое схващане, ние го приемаме безпрекословно и то става част от нас.

Трябва да поставите под съмнение всяко убеждение, чрез което осъждате себе си, отхвърляте себе си или омаловажавате себе си.

Възможно е да променим убежденията си, да пресътворим съня за живота си, но първо трябва да освободим вярата си. А има само един начин да го направим и той е чрез истината.

Не е необходимо да налагаме вижданията си на другите. Можем да уважаваме чуждите убеждения и да знаем, че всеки сънува собствения си сън, който няма нищо общо с останалите хора. Това съзнание само по себе си е огромна стъпка към изцелението на ума.

Молитвата и ритуалът ви помагат да спрете критиките и говора на всички гласове в главата ви, които ви казват защо нещо не е възможно.

Щом освободите вярата си от всички лъжи, ще освободите и волята си. А когато волята бъде свободна, най-после ще можете да направите избор. Ако волята ви е свободна, ще спрете да съдите себе си, да живеете в срам и вина, ще повярвате, че заслужавате да бъдете щастливи. Когато имате силата да вярвате в каквото пожелаете, всъщност вие искате да обичате.

Мъдростта е да приемете себе си такива, каквито сте.

Толтеките наричат промяната на разказа за живота изкуството на преобразяването. Това означава да преобразиш себе си, разказвача, сънуващия. Да овладееш изкуството  на преобразяването, означава да живееш в настоящия момент – винаги. Животът е едно вечно сега, защото жизнената сила създава всичко в момента и преобразява всичко в момента.

 

Четири споразумения могат да ви отведат до цялост: Бъди безгрешен в словото си. Не приемай нищо лично. Не прави предположения. Винаги прави най-доброто, на което си способен.

 

  1. Първото споразумение – бъди безгрешен в словото – означава никога да не използваш силата на словото срещу себе си при създаването на своя разказ. Всичко, което правите срещу себе си е грях. Зло е, когато смятаме себе си за виновни. Да си безгрешен означава да не помагаш на другите да действат в твоя вреда. Вашата мощ е словото, защото го използвате за създаването на виртуалния свят. Чрез словото сътворявате главния герой във вашия разказ. Словото е невидима сила с видимо проявление – собствения ви живот. Безгрешни сте в словото, когато се чувствате щастливи. Използвате злото срещу себе си, когато изпитвате завист, тъга, гняв.

 

  1. Второто споразумение – не приемай нищо лично – ви кара да сложите край на лъжите, в които  сте се съгласили да вярвате. Когато приемете нещата лично, вие се чувствате наранени и това създава емоционална отрова. Не можете да контролирате случващото се около вас, но сте способни да контролирате как разказвате своята история. Можете да я разкажете като огромна промяна и да бъдете тъжни и потиснати от всичко, което се случва, или пък да предадете разказа без драма.

 

  1. Третото споразумение – не прави предположения – разказвачът измисля разказ и ние му вярваме и не задаваме въпроси, които биха могли да хвърлят известна светлина върху истината. Да правиш предположения и после да ги приемеш лично, е началото на ада на този свят. Да съзнаваме, означава да виждаме кое е истина; да виждаме такова, каквото е, а не каквото искаме да бъде, за да оправдаем убежденията си. За толтеките изкуството на съзнаването е най-важното изкуство и бихме могли да го наречем също овладяване на истината.

 

  1. Четвъртото споразумение – винаги прави най-доброто на което си способен. Когато правите най-доброто, на което сте способни, вие не давате възможност гласа на знанието да ви съди.

Когато творите и се занимавате с любима работа, вие ставате истински. Когато правите най-доброто, на което сте способни в творчеството, умът спира. Ако бездействате, трябва да действа умът ви и това е покана към гласа на знанието да ви говори. Когато творите, гласът на знанието го няма.

Най-добрият начин да напишете разказа на живата си е с любов. Трябва да обичаш главния герой на собствената си история и да се радваш на всички второстепенни герои. Любовта, която струи от мен, ме прави щастлив и за мен няма значение дали ще ме отхвърлите, защото аз не отхвърлям себе си. В моя разказ аз живея в постоянна любов и за мен всичко е красиво. Обичаш толкова много, че не ти е необходима ничия любов, за да бъдеш щастлив. И това не означава, че не приемаш любов. Когато обичате себе си, дори гласът на знанието да е в главата, той е мил с вас. Нима е възможно да бъдем мили, когато разговаряме с другите, след като не сме мили със себе си? Ако гласът на знанието ни малтретира, той ще се отнася и по същия начин с околните. Ако ни е приятно да бъдем себе си, ще проектираме това и навън. Първата стъпка към подобряването на вашата връзка със себе си и да се приемете, такива каквито сте, просто трябва да се отучите от всички причини за себеотхвърлянето.

Как може някой да ви обича, след като иска да ви нарежда какво да правите, в какво да вярвате, казва ви какво грешите, съди ви и ви кара да се чувствате като нищожество? Това не е любов, а егоизъм. Когато обичате и уважавате себе си, няма да позволите на някого да се отнася с вас с неуважение и непочтителност.

 

Има друга реалност, тук и сега, и тя  е повече от реалността на звука и светлината, която обикновено възприемаме. Това е реалността на любовта. Енергията на любовта е също като светлината, която струи от слънцето.

Когато отвориш духовния си взор, първите думи са: „Аз съм с бога и ангелите. Аз съм в небесата, в Рая, където всичко е невероятно красиво. В Божия град съществуват само красота и доброта; няма място за страх и страдание.“ Реалността е постоянен екстаз.

В тази друга реалност аз възприемам отражението на емоциите, излъчвани от всеки предмет.

 

Ако изчистим знанието то всички лъжи, ще се върнем към изгубения Рай. Ще се върнем при истината, при любовта и отново ще се слеем с Бога. Завръщането в мястото на любовта, толтеките наричат сън на второто внимание.

Можем да кажем, че помъдрявате, когато най-сетне вкусите от дървото на живота. Да вкусиш този плод, символизира просветението. Просветление е, когато се превръщаш в светлина.

Вратите на рая са отворени и раят ви очаква. Но ако не влезете в него, причината е вашата убеденост, че не го заслужавате. Вярвате, че не трябва да живеете, че не заслужавате да живеете в място на истината, радост и любов.

 

Систематизация: Ния и Кремена Каменови