Спомняте ли си какво беше тогава?

 

В това е целият въпрос! Не можете да скриете че лелеете една мъка по онзи страхотен период от 1990 до 2011 г. Какви бяха тогава музикалните и филмови тенденции? Какви дрехи се носеха? Какво вълнуваше сърцата ни и с какво ще запомним предходните две десетилетия, що се отнася до музикалния и филмовия жанр?

Като че ли след 2010 г се забеляза един общ спад във филмите във всичките му жанрове: фентъзи, еротика, хорър, комедия. С носталгия си спомняме за времената когато гледахме „Дневниците на принцесата“, „Професия блондинка“, „Американски пай“, „Страшен филм“, подсмхвайки се и наричайки ги „идиотски хумор“? Ами „Алф“, „Двама мъже и половина“ „Приятели“? Това беше периодът 1990-2000 и 2000-2010. Дори сапунките, които се излъчваха в ефира ни караха да пуснем по една сълза – всеки ще си признае, че е мяркал поне един епизод от „Жената в огледалото“ и е седял до баба си, зяпайки героинята от „ Есмералда“. Разбира се, времената се менят, а с това и вкуса, но някои от нас започнаха да изпитват неистово желание да гледат отново „Хари Потър“ и „Карибски пирати“. Какво да кажем за  „Властелинът на пръстените“, „Спайдърмен“, „Матрицата“ и  култови любовни филми като „ Тетрадката“, „Гадни момичета“ и „Титаник“? Танцувате ли все още под старите ритми на Анелия, Преслава и Глория, пускате ли си от дисковете – да, онези DVD-дискове, сещате се – Шакира и Еминем? Целта ми не е да плюя новите тенденции, защото и те са страхотни, но с какво музиката и филмите от 2000-та година превъзхождат сегашните? Какво беше нашето детство? А тийн годините?

Вълнувахме се, когато трябваше да отидем до видеотеката, за да избираме часове наред филм за горещия безделен следобед (или вечер), защото не съществуваха филми онлайн, нито смартфони и не всеки имаше достъп до интернет. Чоплехме семки,  размахвахме тамагочитата, които задължтилно хранехме по пет пъти, дъвчехме „Хуба-буба“, играехме на ластик, криеница, пиехме ледени сокчета (в едно такова ледено сокче веднъж хлътна езикът на една моя приятелка и съученичка, а останалите стояхме отстрани и се смеехме, наистина забавна ситуация, но едва ли е било така за нея),  викахме „Дама Пика“ и играехме игрички на онези праисторически бели компютри. Е, някои от по-заможните имаха настолни игри, Супер Марио и така нататък, но важен е резултатът, не средствата, нали?

Доколкото разбрах, поколенията се делят на милениали, X, Y и Z, като всъщност милениалите влизат в графа „ Y“. Крайните „милениали“ сме ние – тези, чието детство и тийнейджърство мина през 2000-2012г.  Ние обичахме да зяпаме с часове „Доктор Хаус“, „От местопрестъплението Маями“,  „Изгубени“, „Госип гърл“. Нашите идоли караха сърчицата ни да трептят, само щом ги видим – Хуан Алфонсо, Енрике, Джъстин (да, онзи, не Бийбъра!), Джейсън Елкс, Чад Майкъл Мъри, Том Круз, Джони Деп, Уил Смит. И като си помисля, само, че се стресирахме от филми като „Предизвестена смърт“, „Гняв“ и онзи страшен пъзел на велосипеда. Не, страшнички си бяха и мисля, че сегашните хоръри не могат да стъпят и на малкия им пръст нито по качество, нито по ефекти или игра. От по-ранните заглавия ярко са се запечатали в съзнанието ми „Тя е пич“, „Грозна като смъртта“, „Хубава жена“, „Булката беглец“  и готините исторически филми като “ Троя“, “ Александър Велики“ и “ Гладиатор“.

За върха се считаха сестрите Олсън и Лизи Макгуайрър, която може би познавате по-добре като Хилари Дъф. Женствените момчета от „Токио Хотел“ разтапяха девойките, докато на мен ми отне дълго време да схвана, че бой-бандата са наистина момчета, не момичета. Отделно внимание заслужават „ТаТу“ и Аврил Лавин, която с мрачния си поглед и депресарски вид разплакваше всеки, който бе чул жалното ѝ и изпълнено с пискливи нотки гласче. Емотата завладяха пространството, изритаха гръндж-кретените и на мода дойдоха сълзливи послания, сърчица, драматичниклипчите. А вечната борба между чалгари, рапари и метъли?

„Ледена Епоха“ и „Шрек“ изместиха добрите, стари анимации на Дисни. Японските анимета също намериха своите почитатели, макар че никога не разбрах какво точно харесват хората в едни странни нарисувани човеченца с руси перуки и с въртящи очи като рулетка в казино и в вдетинените момиченца с полички, произнасящи с невинен взор: „Сакка не, Йоко-сан?“. Поне ленивецът Сид и магарето, наречено просто Магаре, ме развеселяваха искрено.

Няма как да пропуснем и истерията по… Хари Потър. Да,  „Хари Потър“. Шестте книги за малкия магьосник и неговите приятели Рон и Хармаяни. Ема Уотсън изобщо не се е променила, обаче! –и филмите, които после излязоха, бяха съвършения пример за фентъзи. Истинско, чудесно направено фентъзи, изцяло в духа на тогавашната епоха. Ефектът, който създаде не успя да бъде повторен от филмите, излезли по-късно, що се отнася до този жанр.

Ами  „Карибски пирати“? Да, Джак Спароу е незабравим. Мисля, че той бе много по-подходящ за Кийра Натли (моята любима актриса), отколкото Уил, но сценаристите явно са счели, че вечно пияният пират е прекалено дърт за красавицата, което не му попречи в реалния живот да си легне с доста по-младата от него Амбърд Хърд. Джак Спароу се превърна в нарицание на остроумие, недодяланост и авантюризъм, а името му бе обгърнато от легендарна загадъчност.

Музиката, ех да, музиката! По МТВ  въртяха нон-стоп Бионсе, Кат Де Луна, Енрике, Алишя Кейс, Тимбаланд, Шакира (не че сега не ги въртят), Джей Ло, Кристина Агилера, Бритни, Пусикет Долс, черните рапъри Айкон, Ъшър, Ар Кели, а „Еванесънс“, „Папа Роуч“, „Линкин Парк“ бяха богове,  и то най-великите.

Британските романтични комедии ни разсмиваха и разплакваха едновременно (“ Наистина любов“, “ Нотинг хил“, “ Дневникът на Бриджет Джоунс“).  Момичетата копираха усилено Дженифър Лав Хюит и Сара-Мишел Гелър. Да, Бъфи, най-сладката убийца на вампири! Фърги и компания ни караха да се тресем под звуците на „Pumpet“, каквото и да значи това…

После поотраснахме и нещата започнаха лека-полека да се променят. На хориозонта се появиха нови заглавия като „Аватар“, „Палавата класна“, ужаси (да, тези наистина представляваха ужасен провал) като продълженията на  „Хотелът на ужасите“,  а индустрията буквално избълва стотици тийн-филми. Зак Ефрон и Ванеса Хъджънс се превърнаха във всеобщи любимци. Нямахме нужда от дивидита и локмени, защото ни поднесоха айподи и сайтове за теглене. Преди се фукахме „Нокиа“ и телефончета с капачета и устойчивите „Мотороли“ (повярвайте, проверила съм го лично, защото редовно се опитвах да замеря с тях сестра си, но никога не успявах, а телефонът винаги уцелваше стената). Гъзарчетата вече си играеха на първите модели смартфони и айфони. Момичетата завъздишаха по Джъстин Бийбър и момчетата от бой-бандите. Същевременно се опитваха да копират Линдзи Лоън, Парис Хилтън, Селена Гомес и всякакви Дисни принцеси и изгряващи млади звезди.

Разбира се! Селена Гомес,  Кеша, Майли,  братята Джонас,  Деми Ловато,  Кейти Пери, Тейлър Суифт, Риана и прочутият чадър,  “One Direction“  и малко по-късничко Ариана Гранде яхнаха вълната и я подеха, за да изметат шеметно вече позастаряващите (по холивудските критерии) какички Кристина и Шакира Последната и сега си пее и демонстрира секси тяло, което ни радва и топли душите ни. „Хана Монтана“ измести Линзито, и се намести на кориците на тетрадките, които си купувах от книжарниците. Майли полудяваше със всяка изминала година и за разлика от Бритни, която си обръсна главата, гледайки като побеснял звяр, реши да се снеме гола на едно гюле, мяткайки и лижейки чукове, пирони и всякакви подръчни инструменти. Не спорим, че по щуротия никой не успя да измести Линзи, която винаги успяваше, но и за това се изисква талант.  Да е в центъра на скандала – я с наркотици, я с превишена скорост на каране, я с разюздан полов живот  и агресия, за да попадне зад полицейските снимки, увековечаващи едно пиянде с неизбистрен поглед, сенки под очите и многобройни пъпки по лицето.

Докато се усетя, всички край мен ползваха „Туитър“ и „Фейсбук“, но аз реших да си направя второто чак девети клас, защото с компютрите общуването ми куцаше и минавах с петици по информатика благодарение на благоволението на учителката, която (незнайно защо) таеше симпатии към мен и сестра ми. Съученичките ми бягаха от час, за да следят поредния епизод на  „Супернейчъръл“ и „Бягство от затвора“, както го правеха навремето съученичките от прогимназията, но не за Джаред Падалеки, а водени от любов към Марио Симарио.

Турските и индийските бавно, но сигурно си проправяха път, за да детронират латиноамериканската инвазия и ние отново потънахме в горещия, вълнуващ и сълзлив сюжет, в който любовта на Мехмед  и Инджи, малката булка и малкия…еее, малкия младоженец, не мога да помня все пак имената на всички, бе възпрепятствана от хиляди пречки, интриги и  зловещи семейни тайни.

И… Алелуя!  Настъпи чудото, ГОЛЯМАТА ПРОМЯНА, защото…. вампирската и върколашката мода се превърна в мания и завладя акъла на малки и големи.

„Здрач“, „Истинска кръв“ и  „Дневниците на вампира“ ни принудиха да се влюбим във върколаците и  в бледите –  нощни създания с изпити скули. Нещо повече – да желаем неистово да забият зъбки в нашите крехки вратлета и да ни изконсумират по всички възможни начини, да и по онзи начин също. Историята на бледата, анемична Бела Суон направи на пух и прах премеждията на Задругата на пръстена и магьосниците от Хогуортс, а фенките лудо се избиваха, за да достигнат до консенсус кой е по-секси в крайна сметка: Джейкъб или Едуард, Стефан или Деймън, Стефан или Александър Скаргард.  Аз също бях замаяна от тези красавци и лепях постерите им по стените на стаята си, докато в един хубав ден малкия син на една приятелка не ги  унищожи поголовно. Той явно не бе фен на подобен тип филми или намираше привлекателността на готините батковци за конкуренция.

Хипстърите с шапките, карираните ризи и големите очила, ламбърдсексуалните с вирнатите кокове се настаниха окончателно, наричайки себе си „арт“ и изритаха в прахта любимите ни гладкоизбръснати метросексуални икони Бекъм и Роналдо. В речника на обикновените младежи навлязоха думички като „сърфирам“, „уебвам“, „садвам“, „хейтя“,  а хейтърите се превърнаха във враг номер на обществото.

В Университета вече слушах Камила Кабело, регетонът бе завзел без бой и последните убежища на ретро музиката, включително и моите, защото регетонът си е регетон и е моя стил и начин на изразяване. Всяко момиче притежаваше Инстаграм и си постваше по петдесет снимки, обработвани с фотошоп. Дойде ерата на кифлите, омбрето, дългите коси, изкуствените мигли, „50 нюанса сиво“ и корейския поп. Клиповете вече разполагаха с достатъчно ефекти а съпровождащата музика бе съчетание от дискотечни ритми и нещо, наподобяващо стържещ предмет. Най-честите думички в текстовете се чуваха така: “ Ром-пом-пом“, “ Шаги-шаги“ и “ Ля-ля-ля“. Убедете се, просто като си пуснете Джейсън Деруло, Дрейк или родните принцеси Тита и Гери- Никол! От всякъде се лееха откровени сексуални закани и послания, които обещаваха в  бъдеще да очакваме още по-нажежени страсти.

През 2014 г. хората говореха за „Тик ток“, гонене на покемони и Уатснап.  Тъкмо тогава сериалът „Игра на тронове“ завладя сърцата на милиони и замести „Властелинът на пръстените“ в живота им. Екшънът бе в действие благодарение на „Бързи и яростни“ – скъпи, коли, яки мацки, гологлави батки в лицата на Вин Дизел и Скалата, които млатят лошите. За справка, „Скалата“ беше онзи от „ Кралят на Скорпионите“ и „ Мумията се завръща“.

Вселената на „ Марвел“ и „ ДС“ окупира цялото меинйстрим поле и Меката на кино се превърна в машина за бълване на печеливши филми по комикси! Феновете на супер героите определено се преизпълниха с неземно щастие, защото доживяха любимите им герои да се появят на 3D екраните. А, да, как забравих…3D -то и 4 D-то! Киното не вече същото като от времето на леля ти и баба т, и можеш спокойно да вдигнеш чашата от  кенчето в чест на това паметно събитие.

Мейнстрийма и Нетфликс осигуриха една достъпност до седмото изкуство,  за каквато хората преди не можеха да си мечтаят. От друга страна се загуби чара и романтиката на киносалоните, нали? Защото няма нищо по-романтично от това да ядеш пуканки в кино залата до любими, или да се вълнуваш под лятното небе, следейки реакциите на хората до теб?

Ким Кардашиян се превърна в образец за женски форми, лице и стил. Появи се нова дума – инфлуенсър. Сега е мега яко да си инфлуенсър и да получаваш по сто хиляди лайкове на всеки клип, в който спиралата ти се разтича или обясняваш за вредите от ГМО-то. Карди Би, Ники Минаж, тържествувайте! Епохата  на анорексичните, хилави телца отстъпи на ерата на  големите задници, влогърите, гифовете и меметата, а фейс стил “ кифла“ и батка безцеремонно затъмни славата на естествената мимика. Селфито се превърна във властелина на… снимките!

Какво изгубихме, обаче, със всички въведения, технологии и комерсиализацията? Една човечност. Досегът с другия. Да усетиш, да видиш вълнението му. Трудността. Сега всичко е лесно постижимо. Къде е тръпката? Във филмите и музиката – много секс. Но се изгуби еротиката. А преди беше обратното и някак коленете ни се подкосявяха и ни се учестяваше дишането по-бързо. И не, драги читатели, не говоря само за секс-сцените, а по принцип. Имаше игра, любов, имаше екшън, в песните просто кипеше от сексуалност – спомнете си „Пусикет Долс“ или „Дърти“ на Кристина.  Мисля, че тези времена няма да се върнат повече. Но ще останат запечатани в интернет и ще ни напомнят всяко лято за приятните моменти от нашата ранна младост, когато първата целувка беше всичко, а играта навън пред блока – безценна свобода и незабравимо приключение!

Автор: Ния Каменова