Самодивият

                                                             
      Дойде чудна, цветна пролет. Лека-полека Стара планина смени белите си дрехи и зеленина се разля по целия Балкан. Поляни се съживиха, срамежливи цветя вирнаха шарените си главички, клоните на овошките натежаваха – отрупани с цвят се поклащаха леко от вятъра и цяло село ухаеше така омайно. Жени с лопати и мотики почваха работа по нивите. Деца играеха около тях, някои се бутаха из ръцете на майките си да помагат. Отдавна запустели ниви бяха станали на вирове и сега даваха дом на много жаби, които ден и нощ крякаха. Горди щъркове ги наблюдаваха и надменно показваха глави из избуялата растителност, заканвайки се с едрите си червени клюнове. Овчари захвърлиха кожусите, и с усмивка, кой с гайда, кой с кавал, опиянени от мириса и хубостта на пролетта, засвириха по пасищата оживени мелодии. Щом настана здрач някои от тях се събраха да пийнат по ракия и да се порадват на топлата вечер. – Е да ти е драго на душата! – рече дядо Кирко. – Гледай дърветата, слушай птиците денем, хубаво си е на пролет. – Как да не е, това е свобода! Цяла зима се крихме по къщите, дай да видим малко свят. Стига студ! – обади се Тончо. – Пролет, зима – все си е хубаво! – добави друг. – Абе, Недко, и твойто е побояла работа. Тая зима не се спря. Па хората се съберат на топло по къщите си, па печката, па жената… Ти къде се скита? За четири месеца – два пъти ти видях очите. – Бях в планината. Стара планина ме тегли към себе си. Аз не мога да си стоя във вкъщи. – Викат те вълците да се наядат. – усмихна се дядо Кирко. И както всеки изказваше радостта си зарад сезона, засвири кавал. По него запяха, цял хор, неземни гласове. Тайнствени, величествени… Цяло село замлъкна. Овчарите със светнали очи и блажени усмивки се заслушаха. – Самодивите! – проговори Недко омагьосан от песента. – Това не е ли кавала на Вълчан? -попита Танас. – Да, на Вълчан е! И тая година ли него взеха! Все него. – Слушай какви звуци вади Вълчана. За това него взимат, най-добрият е в околията, а тебе Тончо, ако те чуят как свириш и за мъж няма да те ползват. – засмя се дядо Кирко. В това време, горе в планината, самодивите също възхваляваха пролетта. Едни пееха заедно с кавала, а други се извиваха във вълшебно самодивско хоро. Стройни и високи, с дълги коси, които се мятаха по раменете им, самодивите ловко подскачаха във въздуха като сърните кога тичат из гората. Нямаха умора, танцуваха по цели нощи докато не дойде есен. Безбройните им песни оставаха в паметта на хората цяла зима и те тръпнеха от желание, отново като дойде времето, да заспиват сладко на най-хубавите звукове. – Утре вечер ще се кача в планина. – рече Недко. – Толкова много искам да ги видя! – Ти, луд ли си бе, момче? Безумец! – укори го дядо Кирко, – Търсиш си белята. – Не вярвам аз на това. Тогава защо не са убили Вълчан? – Вълчан има дар от Бога да свири чудно на кавал, най-обичаният инструмент от самодивите! – Сигурно са много красиви… – въздъхна Недко. – Казват, че не красиви, ами направо неземни. – обади се Тончо. – Аз ще се науча да свиря! – каза решително Недко. – Та ти не си докосвал такова нещо. – забележи Танас. – Имам желание. – Желание може да имаш, ама от всяко дърво свирка не става. На сутринта, рано-рано, когато слънцето се показа и започна нежно да гали сънените ливади, Недко поведе овцете си на паша. Вървейки се замисли за самодивите. Гореше от желание да ги види, а щом си наумеше нещо, доде не станеше, не се успокояваше. Скоро седна под едно дърво и извади от торбата си някакъв вехт, остарял кавал. Сглоби го, положи устни и вкара въздух, по поляната се разнесе свирня, сякаш писък на умиращо животно. Момъкът спря и дълго време гледа кавала. Птиците чуруликаха весело около него и хвъркаха от клон на клон, тази прелестна поляна, цветята и планината го изпълваха с щастие. Отново взе музикалния инструмент и с недоверие направи нов опит. Музиката пак бе неприятна. Но изведнъж, старият кавал, сякаш сега изработен, съживен и млад, пълен с енергия, зазвуча тъй сладко. Недко все едно прокара през него не просто въздух – цялата си душа. На друга поляна стадата на двама овчари се срещнаха. – Тоя Вълчан кога спи? Цяла нощ свири, че и сега ли? Няма умора! – рече единият. – Той за това живее, да свири. – отвърна другият. – Гледай, пиле няма да прехвръкне! Всичко живо се е захласнало по музиката. През деня самодивите почиваха, скрити по пещери и дълбоки усои. Мелодиите стигнаха и до тях. Макар че не им е присъщо да се разхождат денем, Лида не се сдържа и тръгна да открие кой, така изкусно, изпълва цяла гора с мелодии, които стигат и до най-затънтеното кътче на сърцето. Мелодии, които могат да запалят огън вътре, да накарат ангели и дяволи да заиграят заедно. Като откри момъкът на поляната Лида си помисли (Брей, че хубавец!) и се показа пред него. – Къде се кри досега бе , момче? Защо не съм те чувала преди? – Аз сега се научих. – отвърна Недко пленен от красотата й. Погледна фигурата й, погледа – тези кафяви предизвикателни очи, които веднага веднага те подкосяват и подчиняват. – Ти си много красива. – рече й той. – Я гледай и думите ти, като и музиката. – усмихна се тя. Недко се развълнува, душата му се изпълни с приятни чувства, а сърцето му се разтуптя още по силно. – Аз започнах да свиря за да ви видя. Искам да ме вземеш с тебе. Цели пролет и лято да свиря за вас, за Балкана. – Сега се научил, а вече готов да свири за самодивите. Добре, ела довечера пак тук! И красивата самодива навлезе бавно в гората. Учудена едвам вървеше и си мислеше (Какъв момък! Не ме последва… Не можах да го привлека.) Като се прибра при сестрите си седна и започна да се усмихва. – Лидо мари, защо се смееш сама? – попита една от тях. – Ах, какъв момък видях! – отговори тя. – Той свири най-прекрасните мелодии. Най-хубавият момък, който съм срещала. А не ме последва, устоя на погледа ми. Така Лида цял ден не можа да заспи. Чу един прилеп да цвърка в тъмната пещера, кълвач да трака по дърво, а на нея все кавала на момъка и си причуваше. Въртя се наляво-надясно, сън няма. Привечер след като бе прибрал стадото си Недко, с кавал в ръка, заприпка като малко момче към поляната. Слънцето залезе. Щурци огласяха тревите, като че да приветстват момъка. На небосвода месецът,ярък и голям, като узряла праскова, хвърляше оранжева светлина и придаваше на планината и гората мистичен вид. Лида чакаше седнала в тревата. Буйната й коса блещукаше облята от лунните лъчи, а бялата й рокля, леко и нежно се повяваше от топлия дъх на вятъра. Щом видя Недко, тя мигом скокна и рече: – Хайде, следвай ме! – и побегна усмихната в гората. Недко учуден хукна по нея. Тичайки из тъмницата изпусна кавала си. Поогледа се тук и там, но за нищо. Отново тръгна след самодивата. След продължително изкачване нагоре по шубраците, най-сетне стигнаха горския кладенец, около който вечер се събираха тайнствените моми. Всички започнаха да си говорят и да се споглеждат. – Наистина е много хубав! – Брей, от къде се взе! Тъй говореха на глас без да се притесняват от момъка. – Я, Недко, какво правиш тука? – изненада се Вълчан – Ще свиря за тях! Като тебе, на кавал. – гордо отговори той. – Ти, момче не се излагай. – Хайде, че да видим дали и музиката ти е хубава като теб де! – лукаво рече една самодива. Момъкът взе кавала на Вълчан и щастлив от вниманието, с което го обсипват всички, засвири. Момите мигом се заизвиваха в хоро, а Лида запя. Ех, какъв глас… Каква музика тръгна… В близките местности, кой каквото правеше го остави. И други звуци се чуваха в нощта, жаби, кукумявки и щурци, цял оркестър ехтеше из Стара планина. Недко спря да си почине. Всички ръкопляскаха, а животните продължава да пеят, все едно искаха по-бързо да засвири отново. – Браво бе, момче! Разлюля земята. Кавала ти го давам, в твоите ръце звучи много по-хубаво. – каза Вълчан като го потупа по рамото. – Лида се приближи и впи лукав и продължителен поглед в него. По лицето на Недко отвреме на време преминаваше по някоя срамежлива усмивка, която червеше бузите му, но той бързо възвръщаше гордия си и решителен вид. – Е какво се гледате сега, па пристанете си! – викна една от Лидините сестри. – я какви сте ми хубави. – и се засмя гръмогласно. Нощта беше още млада. Звездите трепкаха по цялото небе. Пухени облаци се бяха раздвижили и и току скриваха за малко небесните светилници. Тогава самодивите заприличваха на някакви странни видения. С голяма сила нещо теглеше Недко към Лида. Искаше му се да я прегърне да я отведе нейде със себе си. Те продължаваха да се гледат. Момъкът отдаден на порива се спусна към нея, но остана с празни ръце. Не можа да я докосне. Тя беше въздух, дух, мъгла… ръката му минаваше през нея. И все по голям и подлудяващ страх пълнеше сърцето му. Нима е възможно това? Нима не може да прегърне любимата си? Погледите им се вплетоха, проникнаха един в друг и сякаш Недко стана перце. Свлече се на земята с отворени очи. Една усмивка огряваше лицето му. Лида се извърна на страна и видя душата му как крачеше пак около нея. Всички самодиви я виждаха, но Вълчан вече не можеше. Той виждаше само лекото тяло, което блажено лежеше в тревата, стиснало кавала в ръка. – Какъв глупак! Какъв самодив! – каза той.
Автор: Ивайло Стефанов