Пътища

 

Български улици

 

„Първи март”
е кална и непавирана;
дребен чакъл хрущи
под нозете ми боси
и разтваря зараснали рани.
Кръв,
засъхнала
върху белите зидове
на новите вили –
като мартеници –
червено и бяло се смесват
в контрастна хармония.
Звучи „Реквием“-а на Моцарт.

„Втори март”
е потънала в бурен и тръни.
Тежки камъни
с плесен в основите
като в турски гробища
са разпилени
без ред
във всички посоки на широкия свят.

„Трети март”
е разделена отдавна
от бетонни стени
като граници.
Европейска ръка
я изтри и от картата.

„Осми март”
все още води към киното,
макар че тук няма прожекции.

Там ограбиха сладкарницата
моите братя по участ
да нахранят те
свойте болни жени.

„Шести септември” е в ремонт
от години.

„Девети септември” е най-кривата улица
в мъртвия град –
безлюдна
и пуста.

„Двадесет и втори септември” е илюзия –
все още само в плановете
на строителите.

„Десети ноември” е свлачище
и къщи с изпразнени дворове,
с напукани от влагата стени,
с потънали в блатата покриви…

Стелят се над улиците
сивите мъгли на столицата

и погубват,
задушават
живота
в цялата страна;

немотията просмуква се –
като отровен газ –
в костите,
в гените даже,
в рабска ни люлка люлее.

Ръжда разяжда глождани кости

и луната залязва
над селските гробища.

 

Емигрантска песен

 

Не, не оплаквай моето сиренце,

мило момиче със нежно сърце.

То е мухлясало, мръсно, кастрирано,

с криво от страшната болка лице.

 

То е забравено, тъжно, отритнато

като захвърлено малко кутре.

То е страха ми, то е обидата,

дето я крия дълбоко в сърце.

 

Много се чудехме, много се маем –

търсехме пътя пред нас.

Много се вайкахме, много се каем –

следвахме чуждия глас.

 

Плачат в селата стари кавали,

клаксони вият, псета скимтят,

гълъби гукат в празните стаи –

 

влакът не чака, тръгвам на път.

 

Не, не оплаквай моето сиренце,

мило момиче  с нежно лице.

Чужд ще си идвам в родината

да изцелявам болно сърце.

 

Бягство

 

Години наред
аз не можех да спра своя бяг

„Авеню“

Замълчи, замълчи, замълчи –
задушава ме зверската болка,
викат призраци в глухи уши
и мъглите се стелят над блока.

Издигни, издигни, издигни
сред бездънните облаци дрона,
а зад буната гума гори
и се хилят пияните роми.

Запали, запали, запали
на бунището змийската кожа,
а фенерът край блока дими
и се давиш в отчаяна злоба.

Захвърли, захвърли, захвърли
сред боклуците древния ордена,
грамотата си днес изгори
и в чужбина избягай самотен.

 

Автор: Алекс Красимиров