Български улици
„Първи март”
е кална и непавирана;
дребен чакъл хрущи
под нозете ми боси
и разтваря зараснали рани.
Кръв,
засъхнала
върху белите зидове
на новите вили –
като мартеници –
червено и бяло се смесват
в контрастна хармония.
Звучи „Реквием“-а на Моцарт.
„Втори март”
е потънала в бурен и тръни.
Тежки камъни
с плесен в основите
като в турски гробища
са разпилени
без ред
във всички посоки на широкия свят.
„Трети март”
е разделена отдавна
от бетонни стени
като граници.
Европейска ръка
я изтри и от картата.
„Осми март”
все още води към киното,
макар че тук няма прожекции.
Там ограбиха сладкарницата
моите братя по участ
да нахранят те
свойте болни жени.
„Шести септември” е в ремонт
от години.
„Девети септември” е най-кривата улица
в мъртвия град –
безлюдна
и пуста.
„Двадесет и втори септември” е илюзия –
все още само в плановете
на строителите.
„Десети ноември” е свлачище
и къщи с изпразнени дворове,
с напукани от влагата стени,
с потънали в блатата покриви…
Стелят се над улиците
сивите мъгли на столицата
и погубват,
задушават
живота
в цялата страна;
немотията просмуква се –
като отровен газ –
в костите,
в гените даже,
в рабска ни люлка люлее.
Ръжда разяжда глождани кости
и луната залязва
над селските гробища.
Емигрантска песен
Не, не оплаквай моето сиренце,
мило момиче със нежно сърце.
То е мухлясало, мръсно, кастрирано,
с криво от страшната болка лице.
То е забравено, тъжно, отритнато
като захвърлено малко кутре.
То е страха ми, то е обидата,
дето я крия дълбоко в сърце.
Много се чудехме, много се маем –
търсехме пътя пред нас.
Много се вайкахме, много се каем –
следвахме чуждия глас.
Плачат в селата стари кавали,
клаксони вият, псета скимтят,
гълъби гукат в празните стаи –
влакът не чака, тръгвам на път.
Не, не оплаквай моето сиренце,
мило момиче с нежно лице.
Чужд ще си идвам в родината
да изцелявам болно сърце.
Бягство
„Години наред
аз не можех да спра своя бяг“
„Авеню“
Замълчи, замълчи, замълчи –
задушава ме зверската болка,
викат призраци в глухи уши
и мъглите се стелят над блока.
Издигни, издигни, издигни
сред бездънните облаци дрона,
а зад буната гума гори
и се хилят пияните роми.
Запали, запали, запали
на бунището змийската кожа,
а фенерът край блока дими
и се давиш в отчаяна злоба.
Захвърли, захвърли, захвърли
сред боклуците древния ордена,
грамотата си днес изгори
и в чужбина избягай самотен.