Проф. Петко Ст. Петков: Професионализъм и родолюбие. Но не само едното и не едното за сметка на другото

 

 

 

 

 

Един професор с чар и ерудиция; професор от старопрестолния град с изключително широки изследвания в периодите на Ново Време и Възраждане. Не случайно става заместник декан по учебната дейност на Историкоюридическия факултет на Великотърновски университет (2003–2007 г.). А от 2007 до 2015 г. е заместникректор по учебната дейност и акредитацията на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Естествено, проф. Петко Ст. Петков е и член на Управителния съвет на Съюза на учените в България от 2009 г.

 

 

 

Н. и К. Каменови: Проф. Петков, българите свързваме Казанлък със Севтополис – столицата на Одриското царство, с розата и с разказите на писателя Чудомир. Вие с какво увековечавате родния си град?

Проф. Петко Ст. Петков: Винаги съм усещал особения заряд, който нося като израснал в тази благословена земя и отгледан сред толкова много и различни духовни предизвикателства. За мен родният ми Казанлък има същото важно и определящо значение, както вероятно и за други има родното им място. Казанлъкът, както биха казали някои стари хора, с неговите хора, културни институции, паметни места и особен дух е повлиял изключително много за моето развитие.

 

Н. и К. Каменови: Желанието Ви за правда ли Ви води в дългогодишна борба за възстановяването на името връх Св. Никола, който в момента се нарича Шипка?

Проф. Петко Ст. Петков: Националната кампания за възстановяване на исторически утвърденото и традиционно име на върха „Св. Никола“ започва още в първите години на 21 век. Аз се включих по-късно и като историк спомогнах да се аргументират допълнително основанията на отправеното към президентската институция искане. В моята „Книга за върховете „Свети Никола“ и Шипка“ през 2018 г. изложих многобройни и различни доказателства и аргументи, подкрепящи направеното искане за възстановяване на исторически утвърденото име „Св. Никола“ на по-високия от двата върха, носещи сега името Шипка, както и за запазване на името Шипка на стария и единствен до 1977 г. връх с това име. Този именно, старият връх Шипка, който е на около 1000 м. от връх „Св. Никола“, и на който е бил Командният пункт на ген. Столетов, е възпят от Ив. Вазов през 1883 г. в стихотворението му „Опълченците на Шипка. 11 август 1877“. Тук става дума най-вече за доказана историческа истина и за изправяне на една несправедливост – насилствената и без необходимото обществено обсъждане двукратна промяна на името на върха – през 1951 г. на „Столетов връх“, а през 1977 г. – на втора Шипка.

 

 

Н. и К. Каменови: В свой клип споменавате за двете становища в Русия относно въпроса за Освобождението на България: дипломатическото и военизираното, в което изпъква и руският посланик в Цариград – граф Игнатиев? Вие лично на кой от двата аспекта отдавате по–голямо значение?

Проф. Петко Ст. Петков: Дълго време в руските управляващи среди съществува такова двупосочно мислене. От една страна, част от руското военно ръководство очаква възможност за възстановяване авторитета на страната като велика сила, но от друга и императорът, и дипломатите са много предпазливи, давайки си сметка за реалните икономически и военни възможности и ресурси на страната след катастрофата и негативните последици от Кримската война. Но въстанията на християните в Османската империя 1875-1876 г., както и неуспешната за Сърбия и Черна гора война с Турция през лятото на 1876 г., правят невъзможно по-нататъшното отлагане на войната за руската страна. Този път обаче Русия тръгва на война като „мандатьор“ на великите сили с ясната и конкретна цел със сила да застави султана да изпълни препоръките на великите сили, предложени му на Цариградската конференция в края на 1876 г., а не да му налага изгоден само за нея нов договор. И тя успешно изпълнява тази европейска задача, което личи от текста на първото руско-османско споразумение в края на войната – „Основите на мира“, подписано в Одрин на 19/31 януари 1878 г. Именно в този важен документ, а не в по-късно подписания санстефански договор, за първи път се предвижда създаването на голямо автономно княжество България (чл. 1): „България в границите, определени в съответствие с принципа на  мнозинството от българското население, които в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, определени от Цариградската конференция, ще бъде преобразувана в автономно княжество, плащащо данък, с национално християнско правителство и местна милиция“.

 

Н. и К. Каменови: С научна страст излагате героите и идеологиите в Новата история. Можем ли да ги степенуваме?

Проф. Петко Ст. Петков: От много години приканвам да се прилага един по-обективен критерий при оценката на историческите личности. Най-важното мерило и за героите на миналото, а и за всеки от нас – и любителя на историята, и професионалния изследовател – е кой какво е правил с действие или бездействие за общото българско добруване. Ако се прилага такъв критерий, всичко си идва на мястото. Аз предпочитам да не степенувам, защото има несравними приноси – едни са полезни с перо и дипломация, други – със сабя и решителност. Но ако се спазва посочения от мен критерий, всички заслужили българи ще намерят мястото си в националния пантеон, по-малко заслужилите – също.

 

Н. и К. Каменови: Пишете и говорите за митрополит Климент (Васил Друмев), Васил Левски. Навярно може би и за Бенковски, защото го оценявате като политическа фигура в Априлското въстание?

Проф. Петко Ст. Петков: Докторската ми дисертация беше за живота и дейността на Климент Браницки и Търновски (В. Друмев). През 2000 г. тя беше издадена като монография, а в момента се подготвя ново и допълнено издание. От него любознателните читатели ще научат повече за тази интересна и ярка личност на българския 19 век.

За Левски съм имал честта както да пиша, така и да говоря няколко пъти. Последно – на 18 февруари 2022 г. при поклонението пред паметника му в историческата столица В. Търново. Показателно е, че нашата инициатива да се отдава почит към него на правилната дата 18 февруари по действащия и сега Григориански календар вече се възприе от много селища в цяла България и грешката с 19 февруари, която отдавна е коригирана в учебниците, ще бъде поправена.

Бенковски е уникална, изключителна личност. В известен смисъл, без неговата харизма и водачески инстинкт въстанието от 1876 г. може би нямаше да придобие такъв мащаб и размах. Той е и този, който най-често цитирам, за да обясня истинската политическа цел на организаторите на Априлското въстание, сред които е и Ст. Стамболов, Н. Обретенов и др. Бенковски е напълно откровен, когато, гледайки горящото Панагюрище, възкликва: „Моята цел е постигната вече. Аз отворих в сърцето на тиранина люта рана, която скоро няма да издравей. А сега – Русия нека заповяда“. Тази цел на гюргевските апостоли беше постигната и затова въстанието е политически успешно. Но постигането на същата цел направи така, че Русия решително да се намеси и за освобождението на България, но и в българските вътрешни работи задълго след създаването на новата българска държава през 1879 г., вкл. и през 1886 г.

 

Н. и К. Каменови: С Вашето увлечение по изследването на политическите отношения и нрави в новата история на България, каква е Вашата социална концепция за българската съвременност? • На какво се дължи смесването на Юлианския и Григорианския календар дори за официалните исторически празници? Слаба позиция на историците или на бюрократите?

Проф. Петко Ст. Петков: Въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. със закон и съответния указ на цар Фердинанд е държавно дело. И действащ и досега закон. Правилото е много просто, макар да не се спазва напълно: към датите от 19 век по стария стил, т.е. по юлианския календар, се добавят 12 дни, за да станат по григорианския, а към тези от 1900 до 1916 г. – се добавят 13 дни. Ето и няколко примера. Приема се, че рождената дата на В. Левски е 6 юли по стар стил, но по нов – това е 18 юли. Същият принцип трябва да се прилага и за деня на кончината му – 6 февруари, който по новия стил е не 19, а 18 февруари. Още един пример. Съединението на Източна Румелия с Княжество България е обявено на 6 септември стар стил, а по нов това е 18 септември. Ето и пример от началото на 20 век. Независимостта на България от Османската империя е обявена в Търново на 22 септември 1908 г., което по нов стил е 5 октомври (13 дни разлика). Смесването на двата стила не говори добре за съвременното българско общество, което претендира за древна култура и държавност. Но е дълг на политиците и държавниците да въведат ред. Защото и в момента в официалния ни празничен календар има дати, които са по стария стил – 6 и 22 септември, както и такива, които са по нов – напр. 3 март. И сега законно установен е Григорианският календар и е редно всички дати да са по новия стил. Нямам нищо против предложенията на някои колеги да се върнат празниците и бележитите дати по стария, юлиански стил. Но това означава да се коригира целият празничен календар. Тогава 3 март ще се отбелязва на точния ден, в който е подписан санстефанският договор, а той не е избран случайно. Н. П. Игнатиев нарочно държи договорът да се подпише на 19 февруари 1878 г., т.е. в деня, в който преди години се е възкачил на престола император Александър ІІ. Ако се върне юлианският календар за празниците, 24 май ще се чества както и през 19 век на 11 май. За това обаче е необходима законодателна промяна, а аз не мисля, че у нас има такова обществено и политическо мнозинство, което да върне юлианският календар изцяло.

Основното актуално предизвикателство пред сегашното българско общество е да намери сили, воля и път да се събере и целенасочи в името на големи общи цели. Без да преставаме да сме различни и без да ставаме едноцветни, трябва да спрем да се делим и противопоставяме по всякакви въпроси, с омраза и негативизъм нищо добро не е постигнато. Трябва да се научим да говорим помежду си, да дискутираме спокойно, уважавайки чуждото мнение, без категорично отрицание, без хулене и заклеймяване, защото задачите, които стоят пред съвременните българи не са по силите нито на една партия, нито на една партийна коалиция. Те искат и налагат повече българи да съберат достатъчно национална енергия и да работят заедно за общото добруване.

 

Н. и К. Каменови: Скоро прочетохме Ваш цитат във Фейсбук: «Нищо не може да се твърди със сигурност, ако не може да се докаже.» Заради историците, които искат да са във фокуса на общественото внимание ли се дължи факта, че доста българи смятат, че активно се занимават с история?

Проф. Петко Ст. Петков: Няма логично и аналитично мислене, претендиращо за научност, което да не е точно, чиито изводи да не се доказват, а да се приемат на доверие. Затова и Историята е наука. Тя обяснява миналото, но на основата на доказани факти, извлечени от писмени и неписмени свидетелства, и чрез прилагане на научни методи.

Освен на въпросите „Какво и къде се е случило“ и „Кой го е извършил“, тя отговаря и на по-сложния „Защо точно това се е случило и по какви причини“. И тъй като не става дума за тълкуването на природни явления, а за субективна човешка дейност, Историята става нещо повече от наука. Защото Историята е човешко дело. Но тя се пише винаги след събитията. Затова е много важно кой я пише и какви са мотивите и подбудите му. Банална истина е, че историята се пише от победителите. Но в известна степен и съмнителна. Защото победители изобщо няма – днес е един, утре – друг. Но има трайни духовни ориентири, има общоприети или на определени общности ценностни системи, има, разбира се, и наложени оценъчни критерии. Историите, написани според последните конюнктурни мерители, имат ограничено в пространството и неособено трайно във времето разпространение. Понякога те просто изтляват, изгарят без особена следа, друг път се превръщат в митове или идеологеми, а това вече не е история. Затова и славата на Клио (музата на историята) с времето помръква – тя е най-подкупваната и насилваната муза. И все пак, тези, които са я срещали, знаят, че тя е искрена и истинска вдъхновителка за творене на история в името на трайни ценности и добродетели. Но само ако удостоеният с честта да е вдъхновен от нея успее да устои на изкушенията и опази своята муза от насилниците й.

По-конкретно на вашия въпрос отговарям така – не са проблем амбициите на някои историци или други учени да са постоянно във фокуса на общественото внимание. Проблемът е с какво занимават публиката. Ако това е достоверен исторически разказ, нещо, за което има доказателства и аргументи, то е дори много добре, че се споделя с широката аудитория. Но ако е само хипотеза или някакво лично хрумване, което обаче се поднася като доказана истина, то вредата от него е повече от ползата, която се изчерпва с емоционалната превъзбуда на публиката от сензационната „новина“. Всъщност авторите на такива псевдооткрития обикновено дори не са историци, независимо че се представят за такива. Затова и в почти всички случаи те съобщават своите псевдооткрития чрез услужливи и търсещи лесна известност медии, а не чрез академично утвърдените начини – като публикация в рецензирано периодично издание или книга с научни редактори. При това, без да се стесняват, че най-често хипотезите им са недоказани и следователно съмнително достоверни, почти винаги медийните сензационери обвиняват професионалните историци, че нарочно крият истината. Проблемът до голяма степен се създава от постоянния стремеж на някои медии да фабрикуват сензации без оглед на това дали „откритието“ може да се докаже. А другият проблем, трябва да признаем, е нивото на просветеност на публиката и леснината, с която част от нея приема безкритично споменатите сензационни, но недоказани „открития“.

Затова аз имам своя формула, която се опитвам да предам и на студентите си – професионализъм и родолюбие. Но не само едното и не едното за сметка на другото.

 

 

Научни монографии и публикации на проф. Петко Ст. Петков може да откриете в научния сайт Academia.edu:

 https://uni-vt.academia.edu/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE%D0%A1%D1%82%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE%D0%B2

 

 

Всички заглавия на статиите и книгите на проф. Петко Ст. Петков са публикувани в сайта на ВТУ (от 1991 г. до 2021 г., а и понататък) – https://www.uni-vt.bg/bul/staffinfo.aspx?u=42&zid=67&ppage=254

 

 

Личната страница на професора във Facebook – Проф. др Петко Ст. Петков.

 

 

Последната публикация на Петко Ст. Петков е „Пътищата към Освобождението“, представена на 25.02.2022 г. в Историческия музей на Дряново.