Морал и нравственост

Доброто и злото са две противоположни енергии. Всеки мъдрец и философ изследва познанието за доброто и злото. Не случайно до правилни норми на поведение (морал) достигат именно мъдреците, йогините в Индия и шаманите (при индианците и сибирските племена). Тези хора са достигнали до краен морал, вътрешна нагласа за добро (нравственост), просветление (В Индия – „мокша“). Не случайно при християните е вярно твърдението: „Блажени са бедните духом“, тоест тези, които са осъзнали, че добивайки познание, стигат до простия извод, че любовта е висша ценност.

Злото често е описвано като отрицателна енергия, при източните народи и като обладаване от бесове в християнството.

От латински „морал“ („mores“) означава „така, както трябва да се постъпи“. Моралът е система от норми, правила и понятия за поведението на хората. В основата на морала стоят три положения: 1. Личното убеждение; 2. Правилното възпитание и 3. Общественото мнение. Моралът осигурява съхраняването на общността, тъй като чрез него се коригира поведението на всеки отделен човек. Представата за добро класифицира добродетелите.

Нравствеността – това е душевността на човека. Това е изразяването на човека като морален. Човек осъзнава себе си като стремеж към усъвършенстване и служба на обществото. Нравствеността включва чувства като дълг, вина, срам, справедливост, състрадание, солидарност. Тези чувстват изработват съвестта. Неслучайно, преди години, без да съм имала ни най-малака представа какво е добро и зло в действителния свят, бях казала: „Трите най-възвишени чувства, които можем да изпитаме са чувствата за вина и състрадание“. С нравствеността е свързано и изграждането на идеалната представа.

Но нека оставя настрана етическите определения и да премина към същината на моите мисли.

Нравствеността и моралът са тясно свързани. Още повече, че в западноевропейските езици тези понятия са размити и за тях се употребява една и съща дума – морал. За разлика от славянските общества, където съществува разделение.

И тук главният въпрос е следният. Нравствеността, като вътрешно усещане, ли поражда моралът или морълът, като съвкупност от норми, сформира идеалната представа и нравствеността? Тоест външният стимул или вътрешната нагласа пораждат стремежа към добро и дали всъщност двете не вървят ръка за ръка?

В Русия се набляга на нравствеността, която води към пораждането на добродетелите. Но в някои от произведенията на Достоевски, например, осъзнаването на греха става едва след наказанието (какъвто е случаят с Разколников от романа „Престъпление и наказание“). Грехът се изкупва с промяна на душевността – щом си бил бесноват, трябва да поемеш по пътя на доброто. Това схващане се отнася и до индуизма. Отрицателната енергия от ума и сърцето се премахва чрез меситация, мантри, изчистване на кармичните дългове и изчистване на аурата.

В Западноевропейските общества се приляга предимно върху морала – нормите на поведение, които ще доведат до пораждането на нравствеността. Спазването на нормите и правилата довеждат до промяна в мисленето. Това схващане също съвпада с индуисткото. При индуистите действието е основна част от промяна на същността на човека.

Тогава какъв е отговорът на въпроса, който поставихме? Осъзнаване на грешките и/или греховете – действие в промяна на мисленето – действие в решенията – промяна на личността към по-добро и преобразяване. Но тук съществува едно голямо „но“ – дали човек, преминал през тези душевни терзания, е достигнал до главната цел – истинската промяна. Дори и да преминем през тези етапи (дори и с чужда помощ) и се смирим, това не винаги води до пълна промяна. Вътрешно може да си се променил, но като поведение почти да няма развитие. Или може би това е дълъг процес, отнемащ месеци, дори години. Поне можем винаги да бъдем честни пред себе си. Пред останалите, дори и да не сме все път откровени, поне пред себе си трябва винаги да сме.

Във всички народи, като правила, съществуват най-главните закони, които ръководят човешкото общество. Най-просто, те се формирани в Библията – „Десетте Божи заповеди“. При християните изповедта на греховете и еквивалент на изчистването на кармичните дългове при индуистите. Защото и при индуистите съществува карма (натрупване на грехове) в настоящия живот (а не само в миналия, както повечето разбираме).

Индуистките и будистките манрти (положителни утвърждения) имат за цел да изчистят човека от отрицателното мислене. Най-честата молитва при православните е „Господи, помилуй“ – вид източнохристиянска „мантра“, кратка молитва, доближаваща се до индуистката.

Но нека се върнем към онова съвършенство на човека, което осъществява нравствеността, а именно – добродетелите. Добродетелта е способността да се постъпва по най-добрия начин във всичко, водейки се от разума в постъпките, доброволно, по своя воля, без принуда. Не са любовта и добротата най-висшите човешки ценности, към които трябва да се стремим? Има една поговорка: „Насила хубост не става“ и това е доста вярно. Но ако усещаме всяко зачатие на добро в нас, можем с упоритост и воля да го развием. Колкото и трудно за звучи. Има разлика между „искам“ и „трябва“. Можем да не искаме да правим нещо, но да трябва да го изпълним. И войниците, преси битка, се страхуват, но знаят, че трябва да подтиснат страха и да влязат във военните действия. Нека си признаем: малцина са тези, които си харесват работата. Но няма по-вярни мисли от тези двете: „Никой не е по-голям от хляба“ и католическата „Работи и се моли.“

Трудно е осъществяването на живот, подчинен на моралната цел. За това според Аристотел е най-важно да определим точната граница на добродетелта или т. нар. „мяра“, „среда“. Това е „Златната среда.“ Границата на средата на една добродетел се определя от излишъка или недостига в поведението. Излишъкът и недостигът са двата крайни порока. Така човешката душа се лута между различини страсти, изпада в пороци и страда. „Мярата е висша цел“. Чрез нея ние достигаме добродетелите и живеем с тях.

Но тук съществува едно противоречие. Нима крайността в духовността не са истинската нравственост? Стремежът към вътрешен покой и цяла всеотдайност? Йогините и отшелниците и нападат в крайности в отричането от живота и достигат до върховете на своето нравствено развитие. Вярно, те не живеят сред хората, но им дават пример. Монасите и мъдреците живеят изцяло в услуга на ближния. Но и двете категории просветени, всъщност, макар и по различен начин, служат на обществото.

Все пак кой е главният път към доброто? Изброихме начините: осъзнаване-действие-промяна. Но кое през цялото това време ни ръководи? Смирението. Нека направим едно отклонение: съществува разлика между смирение и примирение. Както и между гордост и горделивост. Гордостта е хубаво чувство – да си горд от някакво постижение. А горделивостта води до възгордяване, а от там към самозаблуда. Самозаблудата – до заживяване със злото. Но да се върнем към смирението. Трябва да се смирим пред съдбата си. Трябва да живеем тихо, скромно, ненатрапчиво, без да говорим излишно, да клюкарстваме, да се оплакваме, да се възхищаваме от себе си, да се възгордяваме, да се налагаме – това е полезно и за психиката. Но не трябва да се примиряваме – тоест не трябва да пречупваме волята си, особено тази за живот. Животът в самота, или животът сред хора – но живот духовен и в труд.

Няма списък да станеш добър – можеш да правиш добрини, и пак да не си полезен. А може – както осъзнах – да се опитваш да правиш да помагаш на хората и поради непознаване на тяхната същност, да останеш само с желанието. Според етиката на логическия позитивизъм, доброто възниква в следствие на опита. Оценката на доброто се дава според резултатът от дадена постъпка, тоест от действието. Доброто се разделя на две групи: 1. Доброто като ценност само по себе си и 2. Доброто като средство за постигане на добър резултат.

Но да се върнем към доброто, което не е полезно. Защото съществува и добро, правено, за да скрием злата си същност. Първоначално злите хора се опитват да се правят на добри пред останалите или защото така са им казали да правят, а не защото го искат. Но всъщност, това е пътят към тяхното „оздравяване“. Те трябва да бъдат приучени да вършат добри дела, дори и да имат лоши помисли. Не случайно каторгът често помага на злия човек да преосмисли делата и живота си. Както казва един американски психолог – за това, нека не осъждаме злият. Той и без това цял живот живее в страх. Сам попада в своя ад, от който трудно излиза.

Бог обича всички еднакво, но не е вярно, че не праща наказания. На добрите изпраща изпитания. А на злите – наказания, които пак са вид изпитания. Чрез Божията воля злият човек осъзнава греховете си.