Книгата „Сянка зад ъгъла“ – из глава първа

Емил

 

Бях осми клас, когато го срещнах на първия си учебен ден в Математическата гимназия. Беше облечен в зелена риза и официален панталон в цвят каки. Маслиненозелените му очи шареха напосоки, а кичури от червената му коса се спускаха по широкото му чело. Убеден бях, че го познавах отнякъде, ала не можех да си спомня. Вероятно бяхме посещавали една и съща детска градина, кой знае… Но това нямаше такова значение. Привлякохме се като магнити и скоро намерихме обща страст – историята. Всеки ден се прибирахме заедно от училище и писахме домашните си у нас.

Петър беше чел от малък книги на всякакви тематики – художествена литература, психология, социална психология, когнитивна психология, психология на убеждаването, психични заболявания, психология на тълпите, теория на манипулацията, политология, анатомия, методики на провеждане на разпити, криминалистика, правна литература и криминална психология. Често пъти се задълбочаваше в учебници за следователи и оперативни работници от Академията на МВР. За почивка разглеждаше атласи с огнестрелно и хладно оръжие, тренираше самбо по настояване на настойника си – бивш спортист – и два пъти седмично се упражняваше да стреля с пистолет. Почти не си даваше труда да учи уроците си за училище и въпреки това изкарваше отлични оценки. С две думи, един прекрасен пример за образован мъж. Искрено се възхищавах на интелектуалния му потенциал.

Аз колкото пъти сядах да чета, почти никой термин не разбирах, а в повечето случаи заспивах пред книгата или получавах главоболие от четене на едно и също изречение по сто пъти. Сега сигурно ще ме питате – защо бях такъв и ще си помислите, че всичко това бе от мързел. Всъщност, аз бях геймър и моята истинска страст беше всичко, свързано с военната стратегия. Обичах да изучавам руски и украински през свободното си време. Учех се да рисувам от видеа в YouTube, но това не го възприемах за нещо особено, нито пък моят най-добър приятел. Не се отличавах особено от тълпата, затова и той често ме засипваше с остри нападки при всеки наш разговор. Натякваше ми колко много имах да уча и ми изнасяше лекции. Макар че имаше остър език, той беше добро момче. Помагаше ми със задачите по програмиране, с които майка ми ме ангажираше всеки ден. Дори в сферата на компютрите имаше голяма дарба. Аз бях убеден, че нямаше по-способен и интелигентен от него на такава крехка възраст. Чувството му за хумор ме забавляваше искрено, когато бях изпаднал в дълбока депресия.

Всичко между нас беше прекрасно, докато той не стана тартор на хулиганите в класа ни. Понеже той прекарваше повечето време с тях, аз често оставах сам вкъщи. Срещите ми с Петьо оредяваха, докато накрая се виждахме само по един-два часа на ден. Аз станах една от неговите жертви в момента, в който направих глупостта да го целуна. Беше на импулс, дори не мислех… така се случи. Скарахме се, наговори ми купища гадости и избяга като наплашен от нас. Не искаше повече да сме приятели. Не можех да се свържа с него… Не си отговаряше на телефона. Мислех си, че това беше най-гадния ден в живота ми.

На следващия ден, 11-ти декември, той ми се извини през голямото междучасие и ме поведе навън към близката градинка, до трансформатора. Той ми предложи да станем гаджета. Не можех да повярвам на думите му. Петьо обаче ме хвана неочаквано и ме целуна по устните. Аз потънах в прегръдките му и забравих кой ден и час сме. Той прекъсна целувката и ме погледна смутено. По пътя към училище исках да споделя една своя тайна, която дълго криех от целия свят. Той обаче не искаше да ме слуша. Оправдаваше се, че имахме контролно и затова бързаше. Намирах поведението му за странно, ала потисках лошото си усещане.

По-късно в групата на класа в Скайп беше публикувана снимка, в която се целувах с момче. Сърцето ми препускаше от притеснение, че моят мил Петьо щеше да пострада. Хулиганите започнаха системно да ме бият, ала за мое най-голямо разочарование, Петьо ги водеше и насъскваше. Това не беше моят скъп приятел, а някакъв червен демон. Виждах зловещата аура, която се простираше по тялото му всеки път, когато участваше в побоя над мен. Смееше се и се хранеше със страданието ми. Емилия се застъпваше за мен и ме защитаваше от тормоза, което още повече настървяваше побойниците. Момчетата чакаха като гладни диви вълци момент, в който аз останех сам. Не можех да очаквам от момичето, че щеше да ходи навсякъде с мен. Тя си имаше гадже, а и те двамата бяха различни смени.

На 16-ти декември Емилия излезе по-рано от училище, за да се грижи за болната си приятелка. Нямаше как да го отложи. Аз я уверих, че всичко щеше да е наред, и тя си тръгна. По-късно, веднага след края на последния час, наметнах якето си, сложих раницата си на гръб и напуснах стаята по възможно най-бързия начин. Оглеждах се с изцъклени от ужас очи, докато се блъсках с лакти в нарастващата тълпа в училищното фоайе. Сърцето ми биеше учестено в гърдите ми. Цялото ми съзнание бе парализирано от ужасяващо предчувствие. Подсмърчах и бършех течащия си нос с ръкава на якето си.

Не успях обаче да избягам от преследвачите си. Забавих се доста сред тълпата блъскащи се като овце ученици, които напускаха гимназията през тесния северен вход на сградата. Маневрирах почти на бегом между високите мрачни силуети на панелните блокове. Промъквах се между безредно паркираните по разбития асфалт стари коли. Подминах покритите с жълтеникава мазилка ниски сгради на два трансформатора между блоковете. Профучах покрай схлупения малък квартален параклис. Неговият наскоро ремонтиран малък купол блестеше от хилядите капки, с които го бе обсипал скорошния кратък дъжд. Спрях се за момент на покритата с каменни плочки пътека до храма, прекръстих се и продължи със забързана крачка директно през една кална градинка. От лявата ми страна се издигаха разкривените очертания на ръждясали люлки и пързалки – останки от някога просперищата и изпълнена с живот детска площадка. Вдясно остана неугледния сивкав куб на кварталния супермаркет. По навик аз вървях към спирка „Явор“, без да се замислям, че така удължавах пътя си. Поех по обширна буренясала поляна, която се простираше между супермаркета и главния булевард, обрамчващ обширния панелен квартал от северозапад. В края на полянката, точно преди мрачната бездна на един разбит, прояден от честите дъждове бетонен подлез, аз се сблъсках с преследвачите си.

Даниел, Радослав, Теодор, Петър и още три момчета от класа пресякоха пътя ми и бързо го обградиха от всички страни. Редките минувачи по обяд бяха предимно ученици, които бързаха да продължат по пътя си, без да смеят да се намесват в настъпващото меле. Преглътнах нервно, след което изпъчих гърди и изстрелях с насилена самоувереност :

– Вие телепортирахте ли се тука, ве? Я чупката всичките!

Радослав тържествено пристъпи към мен с мрачно изражение. Той извади жълт презерватив и малка тубичка с някакво мазило и ги навря в лицето ми.

– Това беше намерено след щателно претърсване на чантата ти – обяви с гръмък глас зад гърба му Петър – Презерватив с вкус на банан и анален лубрикант.

– Това значи, че ти пускаш на разгонени педали за пари – отбеляза с подигравателна усмивка мургавото момче.

– Това не е от моята чанта, идиоти такива!

– Лично я пребъркахме, докато беше в тоалетната – отвърна с подигравателно-фалцетен глас Петър.

Аз се оглеждах уплашено и търсех начин да се шмугна през кръга на побойниците. Избутах грубо Радослав от пътя си, ала Даниел ме спря с яките си ръце и ме събори със светкавично движение на земята.

– Падна ли ми в ръчичките, педалче? – усмихна се подигравателно момчето, изви ми болезнено ръцете, притисна ме към разкаляния асфалт и забута жълтата опаковка в лицето ми – Тия гадости са твои, нали?

– Гадно тъпо нещо, няма пак да лапам гнусни пениси! – повиших гневно тон аз и направих опит да се изплюя в лицето му.

Даниел ми изви главата настрани с яките си ръце. Момчетата се спогледаха с подигравателни усмивки и избухнаха в силен смях.

– „Пак“ е ключова дума, онанистче! – заяви Петър – Това ли беше голямата ти тайна? Ти си жиголо и обслужваш дъртофелници педали! При Генади Белия ли работиш или при Йован Македонеца?

– Какво жиголо, бе, Петре?! ¬ виках, докато се борех отчаяно с якия захват на съученика си Даниел – Едва намирам пари да се храня! Нашите почти не ми дават джобни, не разбираш ли?

– Оо, значи работиш на повикване за жълти стотинки или за слава? – изсумтя презрително Петър.

– Каква слава виждаш ти в това гадно унижение? –  хриптях от усилие – Нищичко не знаеш за мен, а ме съдиш!

– Оо, просто кажи, че имаш опит с мъжки ласки и големи курове в малкия си задник, и стига си се халосвал! – изтърси подигравателно Радослав.

– Пусни го, Дани! – заповяда с авторитетен тон червенокосият – Педалът трябва да лапа само мъжки чурки, не калта на майката земя.

Даниел се изправи на крака и ме повдигна. Забърсах лицето си в суитчъра на съученика си.

– Емилеее! – прозвуча заплашителния глас на якото момче – Ти знайш ли, ве, педерасче, колко струва тая дрешка?

– Ми като помагаш на хулиганите, така ще стане – безразлично отвърнах аз.

Якото момче незабавно се наведе и сграбчи две шепи мокра пръст. Той ме придърпа към себе си и започна да ме омазва с бързи, сръчни движения по вече порядъчно замърсените ми дрехи.

– Дани, престани бе, човек, студено ми е! – дърпах се безпомощно аз от мечешките му лапи – Заради теб сега пак ще трябва да се къпя.

– Нека го изкъпем, момчета! – заяви с  демонична усмивка едно от момчетата Стоян, грабна шишето от раницата на гърчавия Теодор, след което изля част от него на главата ми. Усетих как водата попиваше в дългата ми черна коса. Отдръпнах се рязко, разтърсих глава и потреперах от студ. Упоритият ми съученик обаче ме приклещи заедно с Радослав и Даниел и изля остатъка от течността по мен.

– Полейте педала, за да покълне акълът в главата му! – подстрекаваше ги Петър, докато тържествено вадеше черната торбичка от раницата си – После идва истинското шоу.

Сритах злобно Стоян в пищяла и се втурнах да бягам панически от обградилата ме дружинка. Яките ръце на Даниел и Радослав ме повалиха отново на земята.

– Вие нямате ли си друга работа? – извиках аз, докато за пореден път се изправях разкалян и унижен на крака – Защо не се занимавате с момичета, а сте хвърлили хищнически погледи на дупето ми, разгонени педали такива? Ако искате секс от мен, не съм заинтересован!

– Ти педали ли ни нарече?! – пристъпи към мен Радослав и ме срита с едно бързо мае-гири  в корема.

Сгърчих се на две от силата на зверския ритник. Причерня ми пред очите, а град от жестоки удари заваля върху мен. Най-активен в побоя беше мургавият ми съученик, който се смееше злобно, докато ме риташе в пищялите. Сринах се отново на земята и се свих на топка в опит да опазя главата и корема си. Тежките им обувки ме ритаха немилостиво. Даниел надяна метален бокс на огромните си като мечешки лапи ръце и изкрещя с гръмкия си глас :

– Дръпнете се от пътя ми, путки такиваа! Спариинг!

Хулиганите побързаха да се отстранят и да му направят път. Тежкият му крак се заби право в задника ми. Сгърчих лице от болка. Зад техния кръг Петър шумолеше усилено около черната торбичка и си тананикаше фалшиво някаква маршова мелодия. Даниел се стовари с цялата си тежест върху мен и започна да ми нанася жестоки удари с тежките си юмруци. Скоро цялото ми тяло беше покрито със синини и рани, а дрехите ми бяха накъсани на множество места. Даниел се провикваше гръмко след всеки удар :

– О, даа, бийте педалите!

– Тоя се възбуди и получи оргазъм от гнусния педал! – крещеше от тълпата Радослав – Емо трябва да умре! Данчо да не го ебе!

Горчиви сълзи се стичаха по страните ми, ала не можех да издам и един звук. Даниел си пое шумно дъх и приближи лицето си на сантиметри от главата ми.

– Ти що не викаш, ве, педал?! Млатим те тука, а ти мълчиш. Да не си падаш по садо-мазо секса с големи курове, а, педерасче?

– Дани, ще целунеш ли булката, че да знаем кога да ви снимаме? – суфлираше зад гърба му Радослав – Сега е времето. Женката е мокра и си я притиснал в ъгъла. Разпори й задника!

– Имаме даже секс играчки, за да я разшириш! – за първи път от началото на боя се обади Петър и пристъпи към кръга от хулигани.

В ръцете си държеше малки фойерверки във вид на ракети, предварително наденати върху собственоръчно издялкани дървени пръчки. Той раздаваше по една на всеки от присъстващите със зъл огън в очите си. От джоба на якето му се подаваше аналният лубрикант от по-рано. Задъханият Даниел се изправи на крака, за да си почине. Сълзите ми не спираха да текат от отчаяние. Червенокосият се надвеси над мен и набута презерватива в лицето ми.

– Разпозна ли го, онанистче? Не сме свършили по тази част, бебчо. Това скоро ще се озове в задника ти заедно с едни приятни, експлозивни екстри.

– Та-та-та! – изломотих ужасено аз.

– Аа, издаде звук! Най-сетне! – повдигна вежди учуденият Даниел, който се бе облегнал на едно от ниските дървета в близост до разбития тротоар досами входа на подлеза.

– Май току-що открихме слабото му място! – намеси се с пискливия си глас Теодор.

– Петьо… – проплаках аз – Защо падаш на нивото на тия изчадия, кажи ми? От тях няма да излезе нищо, освен биячи в мафията. Пропиляваш си огромния потенциал с тормоз и мачкане на по-слабите от теб.

Той се засмя зловещо и изстреля с приповдигнат тон :

– Време е за следващия етап, онанисте!

Петър бързо разкопча колана на дънките ми. Момчетата от кръга се хилеха като напушени. Те размахваха пръчките с експлозив като стадо превъзбудени маймуни. Радослав връчи на Теодор смартфона на червенокосия тартор и му нареди да филмира всичко. Мургавият хулиган се наведе над черната торбичка и извади оттам няколко чисто нови, остри като бръснач кухненски ножа. Той ги раздаде мълчаливо на двама от присъстващите и връчи един на вперилия подозрителен поглед в случващото се Даниел.

– Тва за к‘о ми е? – запита с искрена изненада в гласа си якото момче – Нали нямаше да го колим?

– Само за сплашване, ве, брат – успокои го със заговорническо намигване Радослав.

По даден знак на Петър двама от хулиганите ме хванаха и ме завъртяха по корем. Оказвах слаба съпротива. Видях ножовете в ръцете на някои членове на групичката, които пристъпваха със заплашителни изражения към мен. Петър тържествено отвори презерватива и го надена върху издължения корпус на фишека в ръката си. След това той се зае да маже средството с анален лубрикант.

– Време е да превъзпитаме педала, така че никога повече да не посмее да кривне от правия път! – заяви червенокосият със зловещия тон на професионален окултист.

Няколко минувачи се насочиха към групичката и влязоха в стълкновение с хулиганите в опит да ме защитят. Насочените ножове и жестокия, животински пламък в очите на яките момчета бързо отказаха случайните доброжелатели. Крясъците на Радослав и голото парче метал в ръката му принудиха непознатите да избягат почти на бегом от сцената на побоя. Даниел си играеше с ножа в ръцете си и хвърляше странни погледи на Петър и двамата му помощници. Когато видя как момчетата сваляха боксерките ми, той се изправи на крака. Радослав зашепна възбудено нещо в ухото му, ала Даниел изобщо не изглеждаше убеден от заговорническия му шепот.

– За к‘во са тия тъпи пръчки тогава? И що Пешо сложи кондом на една от тях?

– Всичко това е част от играта, мой човек – прозвуча силният глас на мургавият ми съученик.

– Ъх, поредната малоумщина, дето ражда задника на Пешо. Тоя верно е по-голям психар от ония мутри на картела, ве, брат.

– Вземи огън, запали ме, направи ме пепел – запя с нестройния си, писклив глас Петър и извади една запалка от джоба си – Да не одам, мило либе, подир тебее!

– Пешооо – измуча зад гърба му Даниел, който явно изобщо не виждаше действията на съученика си – Спри да пееш, ве, лайно, не се ли чуваш к‘ъв бездарник си, ве?!

– Бездарник, казваш – демонична усмивка се появи на лицето на моя доскорошен най-добър приятел – Айде, момчета, ваш ред е да пеете. Аз ще изпълня ритуала.

Даниел избухна в истеричен кикот, а Радослав и две от момчетата несигурно затананикаха мелодията на известната македонска народна песен с грубите си, нестройни гласове. Помощниците на Петър изхлузиха боксерките от краката ми, докато се съпротивлявах. Постепенно се съвземах от ледените пориви на ноемврийския вятър и калта по голите си крака. Усетих допира на покрития с лубрикант презерватив до ануса си. В този момент див ужас изпълни сърцето ми.

– Тъпааци, спрете ве, пуснете ме! – учудващо силен крясък излезе от пресъхналото ми гърло.

Хулиганите се сепнаха, ала Петър невъзмутимо продължи да прави въртеливи движения с върха на пръчката около стегнатия ми анален отвор. Петър подаде запалката на един от помощниците си и му посочи с глава черния конец на фитила, който се подаваше от набрания заден край на презерватива.

– Пали, братле, и внимавай да не изгориш ръката ми.

Той придържаше с две ръце пръчката и продължаваше с бавните въртеливи движения около ануса ми. Пищях от страх и болка. От входа на недалечния супермаркет няколко човека възбудено набираха по мобифоните си номера на полицията. След няколко неуспешни опита притесненият помощник на Петьо успя да запали черния фитил. Червенокосият отскочи назад като опарен.

– Време е за фойерверки, момчета! – извика на висок глас тарторът на бандата хулигани и избухна в пристъп на демоничен смях.

Даниел реагира светкавично – той се хвърли като тигър върху мен, сграбчи пръчката и я запрати в широка дъга към обширната, пуста поляна. Фишекът избухна във въздуха и експлозивен трясък огласи смълчания квартал.

– Ти нормален ли си, ве, брат?! Насмалко да взривиш задника на момчето ве, малоумник! – изрева с гръмкия си глас якият младеж и се хвърли с голия нож в ръката си върху Петър.

Червенокосият отскочи ловко извън обсега на удара му.  Радослав с един ритник успя да избие ножа от ръката на якото спортистче. Даниел се нахвърли срещу голия нож в ръцете на мургавото момче и ловко избегна разсичащия му удар. След това се приведе, и се  „гмурна“ изпод дясната му подмишница. С отработено движение успя да събори Радослав на земята и бързо да отнеме оръжието от ръцете му. Без да се бави, той се нахвърли върху стреснатата тълпа хулигани, които се разбягаха на всички посоки. Помощниците на Петър се огледаха крадешком и бързо си плюха на петите. Петър крещеше зад гърбовете им :

– Какво се плашите от някакъв си як бабаит?! Ние сме шест човека срещу един откаченяк, ве, хора!

– Ти си болният мозък, ве, Пешо! – кресна Даниел и рязко смени посоката си.

Ножът в ръката му блесна заплашително, докато той тичаше през поляната към тартора на хулиганите в класа. Петър се засмя злобно, метна раницата на гърба си и побягна по разбития паваж по посока на спирка „Явор“.

– Помоощ! – крещеше той в лицата на случайните минувачи – Някакъв луд с нож се опита да изнасили едно момче на полянатааа!

Аз изстенах от болка, докато се изправях на краката си. Даниел бързо хвърли ножа си и се насочи към мен. Той мълчаливо взе раницата ми и ме поведе към пейката на най-близкия блок. Там извади резервния анцуг от мешката си и ме подкани да го облече. Наложи се да използваме тренировъчното му въже за скачане, за да закрепим широката дреха към слабото ми, треперещо от студ тяло. Под анцуга не носех бельо – дънките и боксерките ми останаха да лежат в калта на изпотъпкната поляна.

– Но, Дани, това са твоите дрехи… Как ще се явя пред нашите в тоя вид? Ти защо ме спаси?

– Ваште не са ли на работа? – запита якото момче, докато се оглеждаше крадешком наоколо – Тоя болен мозък Пешо избяга кат‘ няк‘ва мишка. Иначе пиратка в задника ти искаше да взривява! Утре ще го намеря и ще го убия на място!

– Дани, няма смисъл от това! Просто искам да се прибирам. Да се изкъпя и да спя. Цялото ми тяло ме боли. Биеш доста силно.

По булеварда прозвучаха сирените на приближаващ полицейски автомобил. Даниел изпсува под мустак, след което ме хвана за ръката.

– Айде да се махаме, че куките идват – изстреля с нетърпящ възражение тон якото момче.

– Но без да бягаме, че ще привличаме внимание…

Двамата се отдалечихме през малките улички между блоковете. След това завихме покрай оградата на езиковата гимназия и се насочихме през квартала към близкия стадион „Черно море“.

По пътя нито един от двама ни не наруши напрегнатото мълчание. Стисках конвулсивно ръката на побойника. Това бе единствената човешка топлина, която бях усетил през този ужасен ден на унижения, лъжи и насилие.

– Дани… – проговорих с прегракнал глас аз, докато чакахме на светофара срещу металните огради на стадиона – Защо реши да ме спасиш, след като ме смля от бой?

– Боят си е бой, онанисте, ама тоя фишек щеше да те убие или да те осакати. Пешо наистина е няк‘во изчадие от ада.

– Еми му вика „червения демон“.

– Точно демон си е тоя боклук!

– Дани, ти… защо му вървеше по свирката през цялото това време?

– Ми, брат, просто искам да ме изключат от тъпото даскало. Животът ми е гаден, а тоя демон наистина ти влиза под кожата, мамицата му недна! – отвърна със стиснати зъби якото момче, докато пресичахме улицата и крачехме хванати за ръце към автобусната спирка на главния булевард, недалеч от северния вход на стадиона.

– Тая тъпа коса не ще да изсъхва! А тия полицаи… не трябваше ли да останем и да им разкажем какво се е случило?

– Ми тогава Пешо и Радо щяха да ме накиснат като главния бияч, а те да излязат света вода ненапита. Мен добре ще ме изключат, ама и ти ще го отнесеш накрая. Познавам ченгетата. Ако видят, че родителите на Пешо са паралии, ще го пуснат само с едното четене на конско. И ще повярват на тъпите лайна от класа ни, дето може да те изкарат няк‘ъв наркодилър и ‘нам к‘во си. Демек, че си си просел боя, щото си бил престъпник.

– Но това е абсурдно – аз съм жертвата!

– Туй го знаем само ти и аз. Ако се бе взривило тъпото нещо в задника ти, тогава вече ченгетата щяха да ти повярват. Те без пари за почерпка такива случаи не обработват. А вашите май нямат много кинти.

– Ами не ми дават никакви пари, така е – отбелязах мрачно аз и добавих с крива усмивка – Но си признай, че се махнахме, защото искаше да си спасиш задника от полицейски разпити.

– Добре де, х‘уу – и туй го има – призна с известна неохота якото момче – Да знаеш как съжалявам, че те млатих така жестоко, братле. Аз верно съм същия боклук като Пешо Тариката и Радо.

– Но те искаха да взривят дупето ми, а ти ме спаси. Хвърли се срещу въоръжени с ножове момчета, без да се замислиш и за миг. Аз съм ти наистина благодарен, хулигане.

– Бе това е нищо работа, онанисте.

– Офф, моля те, не ползвай идиотския прякор, който ми даде Петьо!

– Пфф, да, аз дори не знам к‘о значи тая дума.

– Нито пък аз, честно казано. Но щом е измислено от Петьо, надали е нещо положително.

– Вие уж бяхте големите авери, а после те мляска кат‘ пълен педерас, шляпа те по задника. После пуска снимките в чата на класа, за да те изложи.

– Ти си се сетил, че именно Петьо е бил тоя, който ме целуна пред училище? – повдигнах вежди учудено – Понеже снимките в чата са замазани и не се вижда кого целувам.

– Ма аз го видях как ти се натиска с очите си, ве, брат! Тоя твърдеше, че ти си му се слагал и си искал да спиш в него.

– Всъщност той ми се признаваше в любов – поясних и му разказах накратко случилото се по-рано същия ден.

– Каакво?! – повиши тон изуменият Даниел – Туй не е било шега, гаден номер или гей тест, така ли?!

– Изглеждаше искрен, докато ми обясняваше колко ме обичал.

– Баси долният педерас, братле. Тоя трябва да го смилам от бой всеки ден. Докато не му остане здрав кокал по тялото – Даниел свъси сърдито вежди и стисна десницата си в юмрук.

Когато стигнахме до спирката, аз се сгуших в смутения си съученик и отпуснах глава на якото му рамо. Двамата се качихме заедно на следващия автобус номер седем, който пристигна след по-малко от десет минути. Якото момче слезе в близост до ХЕИ, а аз продължих още няколко спирки до квартала си.

От този ден Даниел ме защитаваше яростно от хулиганите. Както бе обещал, всеки ден биеше Петър и го поставяше на място. Момчетата се отказаха да се занимават повече с мен, ала раната в сърцето ми продължаваше да кърви. Петьо бе най-близкият ми приятел. Единственият човек, на когото се възхищавах в този жесток свят. Да, сега Емилия и Дани бяха винаги до мен, но какво от това? В онези години тя беше просто бедно селско момиче с тежка семейна история, родители насилници и изключително сложен любовен живот. Дани беше простоват хулиган с музикален талант, тежки юмруци и изключително силен глас. И до днес ме болят ушите, като си спомням колко силно кънтяха крясъците му всеки път, когато се превъзбудеше от някаква идея. Той просто не искаше да остава в проклетата Математическа гимназия.

Успях да хвана гадния си баща в добро настроение и го убедих да посетим родителите му. Таткото на Дани се оказа отдавнашен бизнес партньор на Росен от мутренските години. Затова в крайна сметка аз и баща ми успяхме с известни усилия да убедим техните да прехвърлят сина си в Спортното. Със спестяванията си му купих електрическа китара – беше най-евтиният комплект в музикалния магазин, но толкова можех да си позволя на този етап. Даниел се зарадва много на подаръка и искрено ми благодари. Ето така се сприятелих с побойника, който се обърна срещу долния предател Петьо. Но в края на осми клас Дани замина за любимото си Спортно училище. Там успя да се запише в специалност „Класическа борба“. С ниския му успех само там можеха да го приемат след осми клас. Аз и Емилия останахме затворници в тази математическа дупка, където вманиачените ни по престижа родители ни бяха вкарали насила. Последваха месеци, в които аз я утешавах след втората й болезнена раздяла.

България бе влязла в Европейския съюз и аз предвиждах страхотни усложнения в бъдещето на тая скапана държава. Нямах красноречието и начетеността на Петьо и си знаех, че в очите на мнозина изглеждах тъп и банален. И все пак моите идеи ме преследваха и наяве, и насън. Изписвах десетки листи с конкретни идеи какво точно трябваше да се промени в образованието, икономиката, политиката, финансите и управлението на България и Украйна. Аз не съм писател като Петьо, та правех плановете си под формата на алгоритми и диаграми. Собственият ми правопис ме предаваше и често смесвах украински, руски и български в бележките си. Следях всички новопоявили се руски и украински журналисти и блогъри в YouTube. Така събирах информация за начина, по който задкулисни играчи контролираха разграбването на Източна Европа. Исках да изуча в детайли всичките методи на враговете ни, да разбера кои бяха тези гадове в сенките, които се разпореждаха безнаказано с милиони невинни животи. Интересът ми към тази тема бе запален от любимите ми компютърни игри. Чувствах се невероятно тъп, защото не можех да преодолея проблема си с четенето. А имах нужда от ценна, безпристрастна информация. Колкото и да бях наивен, на 15 вече осъзнавах, че медиите са средство за манипулиране на хората. Изключително коварно и ефективно средство. Трябваше да си създам навик за четене на всяка цена! Или поне това си повтарях упорито всеки път, когато отварях YouTube или някоя компютърна игра. Отлагах… и отлагах… и отлагах… до безкрайност. Нищо чудно, че Петьо не ме понасяше! Ненавиждах своята слабохарактерност.

Най-голямото ми постижение за онова лято бе, че успях да създам по въображение герба на моята измислена революционна организация – птицеглав грифон, който разкъсваше перната змия. За съжаление, скиците се получиха просто покъртителни. Наложи се да ги изхвърля и да се съсредоточа върху прерисуването на анатомия от дебелите енциклопедии и Интернет. С Емилия се учехме заедно на рисувателни техники и аз за първи път в живота си се чувствах спокоен, щастлив и ценен в нейната компания. Именно тя нарисува наново герба с пернатата змия и той излезе истински шедьовър. Тогава я целунах по устните за първи път, тъй като сърцето ми пееше от радост. Тя се изчерви, ала не се отдръпна. Бях толкова обсебен от военно-политическите си идеи, че изобщо не обърнах внимание на нейната странна реакция. Изобщо, животът ми не беше чак такъв ад под небето по това време. Или поне в дните, когато стоях далече от тормоза на майка ми, нейната безумна обсесия по програмирането и проклетата Математическа гимназия.

Беше средата на септември 2007-ма и двамата с нея започнахме училище с огромно нежелание. В училище ни очакваше поредната неприятна изненада. Още когато видях новия ни съученик, аз вече предвкусвах нова вълна на насилие и подигравки. Нещо, което ме ужасяваше и в никакъв случай не исках да преживея отново.

 

Автор: Ники Георгиева и Александър Йосифов (Алекс Красимиров)