Как би могло да се пише по-лесно

Написани са редица книги как се пишат разкази и романи. Всеки автор има свой начин на стил, обяснение и изработени методи. Ще посоча основните (според мен) видове проза и как смятам, че е най-добре да се научим да пишем. Въпреки, че писането на проза и поезия не е като останалите изкуства и не подлежи на обучение. Ще посоча тези примери, въпреки, че поддържам гореспоменатото схващане. Разбира се, това е мое скромно мнение.

Видовете проза, които ще спомена са: краткият разказ с неочакван край; етюдът/импресията; прозата като разкази, повести и романи.

 

Кратък разказ с неочакван край

Американският писател О` Хенри е един от най-известните автори на разкази с неочакван край. В съвременността се срещат и разкази с неочакван край, които са едва от няколко изречения. Такъв е разказът на съвременния автор Хоуп Ай Торес:

„Тя седеше в градината, когато видя, че той тича към нея.

–        Тина! Моето цвете! Любовта на живота ми!

Най-после го произнесе!

–        О, Том!

–        Тина, цветето ми!

–        О, Том, и аз те обичам!

Том се приближи към нея, коленичи и бързо я отмести встрани.

–        Цветето ми! Ти си стъпила върху любимата ми роза!“

 

Етюд/Импресия

      Етюдът, е термин, обозначаващ кратко музикално изпълнение (или част от такова). Импресията е термин, свързан с творчеството н художниците. Както и със „застиналите“ картини, характерни за художниците импресионисти.

Литературният етюд може да обхваща различни теми и не надвишава страници (в повечето случаи е и по-кратък).

Пример: „Някога, ако паметта не ме лъже, животът ми бе пиршество, на което всички сърца се разтваряха, всякакви вина се лееха. Една вечер взех красотата на коленете си. – А тя ми се стори горчива…“

френският писател А. Рембо, „Импресии“

Разбира се, съществуват различни видове етюди: описание на чувства; впечатления от дадена случка (описана пак чрез чувствата); описание на картина (природа и т. н.); описание на действия, които се случват по „вълшебен начин“.

Нека, преди да преминем към идеята на есето, споменем все пак няколко класически направления в художествената литература, защото те също биха могли да ни послужат за пример.

 

Ето 9 класически направления в художествената литература:

  1. романтични разкази – характерни за руския писател Чехов, един от първите майстори на създаването на разкази;

творби от европейски романтизъм са италианеца Лампедуза, френските писатели Стендал и Мопасан и английските писателки Джей Остин и сестрите Бронте;

  1. романи, в които присъстват исторически анализи – Лев Толстой. Такъв е примерът му с „Война и Мир“, въпреки, че авторът е по известен с „Анна Каренина“;
  2. литература с известна доза психологизъм – Достоевски, Цвайг, Кинг. Особено показателни са творбите „Идиот“ и „Престъпление и наказание“ на Достоевски, както и в „Омаята на преображението“ на Стефан Цвайг.;
  3. социални романи – Верга (веризъм), Зола (натурализъм). Повечето сме чували за романа на Емил Зола „Жерминал“, представител на френския натурализъм. Италианският веризъм е представен не само от Верга. Но най-прочутата му творба е „Малаволя“;
  4. криминални – Агата Кристи; Александра Маринина. Известната американска писателка Агата Кристи пише увлекателно, но разказите й са лесно разгадаеми. Нейната руска колежка, съвременна писателка набляга на по-заплетените сюжети и това се обяснява с факта, че дълги години е работила в сферата на криминалистите.;
  5. приключенска – Майен Рид, Карл Май, Марк Твен. Кой не ги е чел като малък. А може би и препрочита сега. Особено „Приключенията на Хъкълбери Фин“, тъй като тази част от общата поредица с „Приключенията на Том Сойер“ е предназначена и за възрастни.;
  6. готическа – най-силно впечатление сякаш прави италианеца Фогацаро. Нека не бъркаме готическия стил с вампирските романи. Тук се включват съвсем различни понятия, макар и отново близки до мистицизма.;
  7. неореализъм – въпреки, че този термин се използва основно за старите филми, особено за филмите на италианския режисьор Фелини. Още един добър представител на това направление – италианския писател Алберто Моравия;
  8. магически реализъм – той придобива все по-голяма популярност, особено сред жените писатели. В Русия магическият реализъм е най-добре представен от Булгаков. Всички сме чували за романа му „Майсторът и Маргарита“ . В Сърбия – от Милорад Павич, чиито книги вече са преведени на доста езици. В Италия – от Итало Калвино, който често ни забавлява с разказите на героя си Марковалдо. А в Латинска Америка – от Амаду, Маркес и Ескивел. Маркес е най-популярният от тримата, но първият не отстъпва по качество на творбите си от него. Мексиканката Лаура Ескивел омайва със своята творба „Като чаша за горещ шоколад“. Нека не забравяме и Исабел Алиенде с „Къщата на духовете.“ Всеки един от посочените автори имат оригинална идея, която бихме могли да кажем, си е типично негова. При всички изброени автори, магическият реализъм значително се различава.

 

 Проза

   Прозата е разнообразна и включва различни видове творби като  разкази, повести и романи.

   Интересни хрумвания:

Преди всяко произведение могат да се слагат цитати на даден автори или на няколко автора; най-различни цитати, свързани с темата на творбата.

Всеки автор, разбира се, импровизира. Могат да се включват собствени интересни хрумвания, като например рецепта за любов.

Всъщност съществуват техники за писане в истинския смисъл на думата. При музикантите, певците, художниците, фотографите и т. н. има обучение. Но специалност „Писател“ или „Поет“ все още няма и по-добре. Въпреки, че в САЩ са доста популярни школите по творческо писане.

 

Техники за писане на  проза, които съм анализирала след прочит на известно количество художествена литература:

  • използване на образи (герои)и изрази от определени класически автори. Но с този похват трябва да се внимава, за да не се получи плагиатстване.

Пример: Използването на думи, характерни за един от най-добрите руски писатели Фьодор Достоевски, когото не случайно наричат и психологически автор. Употребата на „но“, вместо „а“ или „и“. Ето едно изречение, а ла Достоевски: „Имаше чувството, че е попаднал в един красив, но прекрасен свят.“; „Че от къде…“, започването на изречението с „Впрочем…“.

  • използването на кратки или на дълги изречения.

Ето как изглежда едно кратко изречение в литературата: „Беше прекрасен ден. Топъл. Слънчев.“

В същото време съществуват изречения, които представляват цели абзаци. Такива се срещат не само при Достоевски, но и при бразилския автор Амаду.

  • описания

Съществуват и различни видове описания.

При едните се набляга на детайлите – подробно описване на външен вид; дрехи; природен пейзаж, което е така характерно за италианския класик Лампедуза.

Наблягане на психологическия мотив – описва се всяка една, дори незначителна подробност, от мисли, чувства, душевни и психологически състояния. Макар и  не толкова подробно, австрийският писател Стефан Цвайг, подобно на своя предшественик Достоевски, използва същия похват.

  • пряка реч

При някои творби пряката реч присъства почти непрекъснато. Героите сякаш се надпреварват да говорят. В творчеството на американския писател Скот Фитцжералд това е добре илюстрирано. Прекомерната употреба на пряка реч, се среща и при любовните романи, но там размяната на репликите е  почти без особен смисъл.

Има и втори тип пресъздаване на устна реч, която е така характерна (може би става малко досадно вече), но на Достоевски. При този тип, героят може да говори в половин или пък дори до две страници, без събеседникът му да го прекъсне. Целта на подобен диалог е или е за да се разкаже дадена история, свързана с идеята на романа; или пък авторът просто иска да изведе на показ, по този начин, чувствата и състоянията на героя си.

Пример: „Когато се питаше какво да прави с получените пари, един негов познат (негов и наш, защото при друг случай вече го видяхме на волана на улица Чили, когато почти щеше да смачка дона Розилда, а на всичкото отгоре и я напсува, онзи хитър представител на лекарства и лаборатории, Розалво Мадейрос) го насочи към първокласна сделка: научната дрогерия, преуспяващо предприятие, но в момента обект на долните разпри за наследството между членовете на семейството.“

Амаду

 

Идеи и вдъхновения

За повечето от поетите и писателите всичко това е известно. То е част от тяхното творчество. Но защо да не споделим собствените си впечатления и с хората, които не са запознати с нашите хрумвания?

Как се появява дадена творба? Нека вметна, че това са не само мои впечатления, но и впечатления на още писатели и поети, с които съм разговаряла, както и с цитати и автобиографични части, които съм чела от различни автори. И почти всичко, което ще опиша е почти като „норма“ сред литературните творци, с изключение на тези, които са взимали „странни“ вещества и абсент и са имали видения.

Идея, която дълго измъчва автора. Произведението се формира на подсъзнателно ниво и след известно време се появява цялостната картина; идея, зародила се от сън; творба, която се появява мигновено и при която авторът пише почти автоматично без да спира; идея, която се появява чак след започването на произведението (колкото и странно да звучи).

От къде могат да се черпят вдъхновения?

От книги; от живота; от филми; от песни; от всичко взето заедно.

Ето и няколко странни хрумвания, които съм забелязала не само при себе си. За някого може и да се сторят странни тези хрумвания, но това всъщност са проблясъци, които ни дават подтик да напишем дадена творба. Това важи с пълна сила и за поетите, не само за прозаистите:

Вдъхновение от фраза; вдъхновение от обстановка – улица, къща, среща във влак;  вдъхновение от природа или време – проблясък, докато се върви по улицата; сезон; топъл или студен ден; уловен като фотографска снимка миг; поглед към небето и т. н.; вдъхновение от човек – познат; случайно срещнат; ситуация, която си представяме като сцена в главата (рядко някой би се осмелил да го направи).

Нарочно съм разделила на две „вдъхновенията“ и ще обясня защо. В първата част искам да покажа от коя „сфера“ се черпят идеи. А във втората – какво се върти в главата на автора. Третата част от този параграф – тази по-долу, също е отделена. Защото тук вече става въпрос за внесени идеи и разсъждания, което се различава от „странностите“ пораждащи усещане, което да провокира създаването на творбата.

Какво влага авторът в замисъла на своята творба (независимо прозаист или поет, въпреки че тук основно говорим за прозаисти)?

Своите идеи (политически, философски, религиозни и т. н.); своите възгледи за живота; своите представи за живота; своите впечатления; това, което го измъчва; или всичко взето заедно.

Какъв може да е образът на героите, без значение дали са главни, второстепенни или дори появяващи се само за мит?

Образът може да е напълно измислен; образът може да е напълно реален (или поне авторът си въобразява така, защото няма как реалният свят да се пресъздаде напълно вярно в субективната реалност, каквато е творчеството); образът може да е съчетан от горните две; образът може да е съчетание от различни познати ни хора. за един герой могат да се съчетаят външен вид от различни познати; черти от характера на различни познати и същевременно реплики от различни хора  – и всичко това, събрано в един и същи образ.

Каква може да бъде която и да е ситуация в определена прозаична творба?

Обстановка, която е напълно позната на автора; обстановка, която не е позната на автора (тогава се прави проучване – за страна, епоха и т. н.).

 

„Правила“ при писане на разкази, повести, новели и романи:

„Правила“? Сякаш съществуват правила. Когато нещо се зароди в главата ти, се оставяш на импулса. Но все пак трябва да имаме и някои задръжки…Това са по-скоро мои впечатления, които прилагам. Това не означава, че вие трябва да го следвате. Приемете го като…споделяне.

Всяко хрумване се веднага се записва на лист (освен, ако не го запомним добре на ум). Няма противопоставяне на добри-лоши герои. Хората не се категоризират, а се представят чрез техните думи и действия. Нека читателят прецени кой образ какъв е. Ако пишем за убиец, например, не трябва да се дистанцираме от героя си, за да можем да го представим правдоподобно. Ако изпитваме затруднение с пряката реч, най-добре е, в началото да не я прилагаме. А ако изпитваме затруднение с описанията, като за начало, ще се наложи да ги избягваме. Не винаги забързаното действие е признак за високо качество на творбата. Когато произведението не  е натоварено чак толкова събития, образите на героите са по-добре представени. Показност – „изваждаме“ характера на героя, като в същото време „изваждаме“ и част от характера на героите, които характери ще се развият по-късно. Колкото повече се засичат героите в творбата, толкова по-интересен става сюжетът.

Как се развива действието при различните сюжетни линии в романите:

Първо се разказва едната сюжетна линия, а после другата; второ – развива се едната сюжетна линия, като не се набляга на нея; трето – развива се едната сюжетна линия, а за другата разказва някой герой, като в същото време тази втора линия, освен това, се развива преди или след разказа. Третият пример е илюстриран добре във връзката Рогожин-Филиповна в „Идиот“. Всичко гореспоменато заедно.

Вероятно забелязвате факта, че често употребявам израза: „Всичко гореспоменато заедно.“. Защото както описах в началото, няма точни правила за писане. Всеки твори и експериментира, както предпочете. Но аз до тук се старах възможна най-безпристрастно просто да опиша някои особености при различните прозаисти. Не обичам да давам съвети, често го казвам. Но нека ви споделя моя начин на писане. Защото до сега не съм се запознала с процеса на творене на моите познати писатели.

     Схема за написването на сюжет (примерна)

Избираме страната. Ако е непозната, трябва обстойно да проучим доста факти за нея.

Място – най-добре е да не се посочва конкретно име на града или селото, освен ако не е необходимо, за да се пресъздаде обстановката);

Героиня/Героини – името, но с фамилия; как изглежда (основно за главната героиня); как ще се развие образа (макар, че едно е да си го представяме, а друго да го схематизираме); какво работи трябва да се избягва (освен ако действието не се развива на работното място).

Герой/Герои – за протагониста се отнася същото. С тази разлика, че тук може да се да се допусне някакво окачествяване, но то трябва да е едвам забележимо.

Основни нишки –  Пр. – главната героиня – отношения с главния герой, със съперницата и т .н.

Основна идея? –  Пр. – да се покажат взаимоотношенията на група младежи; да се пресъздаде обстановка (да, това също може да е идея), да се развият отношения (не е задължително да са любовни) и т. н.

Но нека се върна към своето споделяне…

 

А ето и как може да се водят самите записки, докато се твори (моят начин):

Започвам да пиша как някой седи в кафене.

Хрумва ми идея за странна среща. Записвам я.

Връщам се към кафенето. Описвам ситуацията там.

Не се въздържам и продължавам със записките за по-нататък.

Записка: „да запиша как след две части от разказа, всички герои се срещат…“

Записвам и няколко опорни точки.

Продължавам да пиша сцената след кафенето. Към този момент я карам под ред.

Пиша.

Може би да напиша и един по-нататъшен диалог? Записвам го.

Връщам се назад и карам по нишката.

И т. н.

С една дума – колкото по-хаотично върви сюжетът, толкова по-добър става (колкото и странно да звучи). Може би за мен и за още писатели на разкази…за останалите не знам. Но романът, разбира се, изисква предварителна систематизация…предполагам. Защото и аз навремето имах романи, но пак не ги систематизирах. Въпреки, че ако отново започна да пиша такива, може би ще бъда не толкова разпиляна.

 

Автор: Кремена Каменова